Като я видя, Збишко се промъкна напред, събра ръце пред устните си и падна на колене в поза, пълна с почит и благоговение.
В залата се разнесе шум, защото постъпката на Збишко учуди мазурите, а някои дори разсърди. „Я виж — казаха по-старите, — навярно е научил този обичай от някои задморски рицари, а може би от езичниците, защото дори и сред немците го няма.“ А по-младите мислеха: „Не е чудно, той дължи на момата главата си.“ Но княгинята и Юрандовата щерка не познаха изведнъж Збишко, защото той бе коленичил с гръб към огъня и лицето му беше в сянка. Княгинята помисли в първия миг, че това е някой от придворните, който се е провинил с нещо пред княза и моли за нейното застъпничество, но Дануша, която имаше по-остър поглед, направи крачка напред, наведе светлата си глава и викна изведнъж с тънък пронизителен глас:
— Збишко!
После, без да му мисли, че целият двор и чуждите гости я гледат, затече се като сърна към младия рицар, прегърна го с две ръце и почна да го целува по очите, устата, бузите, притискаше се до него и цвъртеше от голяма радост, докато мазурите избухнаха в гръмлив смях и княгинята я дръпна за яката към себе си.
Тогава тя изгледа присъствуващите, смути се страшно и също така бързо се дръпна зад княгинята и се скри в гънките на дрехата й, така че едва се виждаше само върхът на главата й.
Збишко прегърна краката на господарката, а тя го дигна от земята и почна да го поздравява и го пита за Мачко: умрял ли е, или е жив, пък ако е жив, защо не е дошъл и той в Мазовия. Збишко отговаряше на тия въпроси малко несвързано, защото се навеждаше насам и натам и се мъчеше да види зад княгинята Дануша, която ту се подаваше иззад полата на господарката си, ту отново потъваше в гънките й. Мазурите се превиваха от смях при това зрелище, смееше се и сам князът и чак когато донесоха съдовете с горещото ядене, зарадваната княгиня се обърна към Збишко и каза:
— Служи ни, мили прислужнико, и дай боже не само при яденето, но и завинаги.
После се обърна към Дануша:
— А ти, измъчена мухо, излизай веднага изпод полата ми, защото съвсем ще я скъсаш.
Дануша излезе изпод полата пламнала, смутена, като вдигаше всеки миг към Збишко очите си — изплашени, срамежливи, любопитни и такива хубави, та чак сърцето се топеше не само на Збишко, но и на другите мъже: велможата от Щитно почна час по час да туря ръка на своите дебели влажни устни, а дьо Лорш се смая — вдигна и двете си ръце нагоре и попита:
— В името на свети Яков от Компостели, коя е тази девойка?
На тоя въпрос управителят на Щитно, който беше не само дебел, но и нисък, се подигна на пръсти и каза на ухото на лотарингеца:
— Дъщеря на дявола.
Дьо Лорш го изгледа, премига, после намръщи вежди и каза през нос:
— Не е истински рицар оня, който лае срещу хубостта.
— Аз нося златни шпори и съм духовник — отвърна с гордост Хуго де Данвелд.
Удостоените със златни шпори рицари бяха на такава голяма почит, че лотарингецът наведе глава, но след малко отговори:
— Пък аз съм роднина на брабантските32 князе.
32
Богатото княжество Брабант заемало земя, която съставя днес част от Белгия и част от Холандия. — Б. пр.