— Pax! Pax!33 — отговори кръстоносецът. — Чест на могъщите князе и приятели на Ордена, от чиито ръце наскоро ще получите и вие златни шпори. Аз не отричам хубостта на тази девойка, но чуйте кой е нейният баща.
Обаче той не успя нищо да разкаже, защото тъкмо тогава княз Януш седна на трапезата. Той беше вече узнал от йоханисбургския управител за големите роднински връзки на рицаря дьо Лорш и му даде знак да седне до него. Насреща седна княгинята с Дануша, а Збишко застана, както някога в Краков, зад техните столове, за да им услужва. Дануша държеше главата си колкото се може по-ниско над блюдото, защото я беше срам от хората, но малко обърната настрана, за да може Збишко да вижда лицето й. А той с жадност и възторг гледаше мъничката й светла глава, розовата й бузичка, раменете под прилепналата към тялото дреха, които не бяха вече детски, и чувствуваше, че у него нахлува като река нова обич и залива целите му гърди. Той усещаше също по очите, по устата и по лицето си току-що получените нейни целувки. Някога тя го целуваше, както сестра целува брат, а той приемаше целувките й като от любимо дете. Сега, при спомена за новите целувки, с него ставаше същото, което някога му ставаше при Ягенка: обземаха го тръпки и отпадналост, под която тлееше жар като в посипан с пепел огън. Дануша му изглеждаше вече напълно зряла девойка, защото тя наистина беше израсла и разцъфтяла. А освен това пред нея се говореше толкова много и така често за любов, че както пъпката цвете, огряна от слънцето, се развива и разцъфтява все повече и повече, така и нейните очи се бяха отворили за любовта, затова именно у нея имаше сега нещо, което по-рано не съществуваше — някаква хубост, вече не детинска, и някакъв мощен опияняващ чар, който бликаше от нея както топлината от пламъка или уханието от роза.
Збишко чувствуваше това, но не можеше да си го обясни, защото се беше забравил. Той забрави дори, че трябва да прислужва на масата. Не виждаше, че придворните го гледат и се побутват с лакти, че си посочват един другиму него и Дануша и се смеят. Не забеляза също вкамененото от учудване лице на дьо Лорш, нито изпъкналите очи на кръстоноския управител от Щитно, които непрекъснато бяха приковани в Дануша и осветени от пламъка на камината, изглеждаха тъй червени и бляскави, като че бяха вълчи. Збишко се опомни едва когато тръбите протръбиха отново, за да дадат знак, че е време да се тръгва за гората, и когато княгиня Ана Данута се обърна към него и каза?
— Ще дойдеш с нас, за да ти бъде весело и да можеш да говориш на момичето за любовта си, което и аз ще послушам с удоволствие.
След тия думи тя излезе с Дануша да се преоблекат за ездата. А Збишко се затече на двора, дето слугите вече държаха покритите със скреж и пръхтящи коне за княза и княгинята, за гостите и придворните. На двора нямаше вече толкова много хора както по-рано, защото ловните помощници бяха заминали напред с мрежите и бяха потънали в гъстата гора. Огньовете бяха изгаснали, денят беше светъл, мразовит, снегът скърцаш, а поклащаните от лекия вятър дървета ронеха сух и блестящ скреж. Наскоро излезе и се качи на коня князът, а зад него тръгна оръженосецът му с арбалет и толкова дълго и тежко ловно копие, с каквото малцина биха могли да си служат; князът обаче го въртеше с леснина, защото като всички мазовецки Пясти притежаваше необикновена сила. В този род имаше дори такива жени, които при женитбата си за чужденци-князе прегъваха с пръсти на сватбените пиршества широки железни сатъри. Близо до княза яздеха още двама мъже, готови всеки миг да му дойдат на помощ, избрани измежду всички дворяни на варшавската и чехановската земя, страшни на вид, с плещи като горски пънове, които дошлият отдалеко рицар дьо Лорш гледаше с почуда.
След малко излезе и княгинята с Дануша, и двете с качулки от бели невестулки. Като истинско чедо на Кейстут, княгинята умееше да „шие“ по-добре с лъка, отколкото с иглата, та и след нея носеха украсен, само че малко по-лек от другите арбалет. Збишко, коленичил на снега, протегна длан, на която господарката опря крака си, когато се качваше на коня, след което той вдигна Дануша, също както в Богданец вдигаше Ягенка — и тръгнаха. Шествието се проточи като дълга змия; от княжеския дом то зави надясно, пъстрееше и искреше по края на гората като цветна ивица по ръба на тъмна дреха и после бавно започна да потъва в нея.
Бяха навлезли вече доста дълбоко навътре, когато княгинята се обърна към Збишко и каза:
— Защо мълчиш? Хайде, говори й!
Насърчен така ласкаво, Збишко помълча още малко, защото го бе обхванало някакво стеснение и едва след като изтече толкова време колкото за една-две кратки молитви, се обади: