— Данушка!
— Какво, Збишко?
— Толкова те обичам…
Тук той се запъна — търсеше думи, които мъчно му идваха, защото при все че знаеше да коленичи пред девойката като чуждестранните рицари, при все че по всякакъв начин й оказваше почит и гледаше да избягва простонародни изрази, напразно се силеше да се държи като придворен — душата му си беше селска и той можеше да говори само простичко.
Та и сега след малко рече:
— Изгорях от обич по тебе!
А тя вдигна към него изпод кожената качулка ясносините си очи и лицето, порозовяло от студения горски въздух, и отвърна някак бързо:
— И аз, Збишко!
После веднага притвори очи с ресници, защото вече знаеше какво нещо е любовта.
— Ей, съкровище ти мое! Ей, девойко ти моя! — завика Збишко. — Ей!…
И пак млъкна от щастие и вълнение, но добрата и същевременно любопитна княгиня повторно им дойде на помощ.
— Кажи й де — рече тя — как ти е било мъчно без нея, пък навлезем ли в някой гъсталак, може там и да я целунеш по устните, аз няма да се сърдя, защото това най-добре ще докаже любовта ти.
И той почна да разказва „как му се стягала душата“ без нея в Богданец и сред съседите, и докато гледал болния Мачко. Само за Ягенка нищо не спомена хитрият Збишко, но иначе говореше всичко искрено, защото в тази минута той така силно обичаше прелестната Дануша, та му се искаше да я сграбчи, да я прехвърли на своя кон, да я сложи пред себе си и да я държи до гърдите си.
Обаче не смееше да направи това; но когато първият гъсталак ги отдели от придворните и гостите, които яздеха зад тях, той се наведе към нея, прегърна я и скри лицето си в качулката — така даде израз на любовта си.
Но зиме нали няма листа по лещака, видяха го Хуго де Данвелд и рицарят дьо Лорш, видяха го също придворните и почнаха да си говорят:
— Целуна си я пред княгинята! Току-виж, че господарката веднага ги оженила.
— Бива си го момчето, ала и тя е гореща. Юрандова кръв.
— Кремък са те и огниво, при все че девойчето е някак боязливо. Искри ще отхвърчат от тях, така да знаеш! Захапа я като вълк агне!
Така си приказваха те и се смееха, но кръстоноският големец от Щитно обърна към дьо Лорш своето козешко, зло и сладострастно лице и попита:
— Бихте ли искали, пане, някой Мерлин34 да ви превърне със своята вълшебна сила в ей това рицарче?35
— Ами вие, пане?
На това кръстоносецът, у когото беше пламнала завистта и страстта, дръпна с нетърпелива ръка коня и извика:
— Иска ли питане!…
Но в същия миг се опомни, наведе глава и отвърна:
— Духовник съм и съм дал клетва за целомъдрие. Той погледна бързо лотарингеца със страх да не забележи усмивката на лицето му, защото в това отношение Орденът имаше лоша слава между хората, а между орденските рицари Хуго де Данвелд — най-лоша. Преди няколко години той беше помощник на управителя в Самбия и там оплакванията от него бяха станали толкова големи, че въпреки снизхождението, с което гледаха в Малборг на такива работи, трябваше да го преместят за началник на охраната в Щитно. Дошъл напоследък с тайни поръчки при двора на княза, като видя прекрасната Юрандова дъщеря, той пламна от страст към нея, за което младостта на Дануша не можеше да бъде пречка, защото в ония времена и по-млади от нея се женеха. А понеже Данвелд знаеше от какъв род е девойката и името на Юранд се свързваше със страшен спомен в паметта му, неговата страст, подклаждана от дива омраза, кипна още повече.
А дьо Лорш почна да го разпитва тъкмо за тия работи.
— Вие казахте, че тази хубава девойка е дъщеря на дявола; защо я нарекохте така?
Данвелд започна да му разправя историята със Злотория: как при строенето на замъка те успели благополучно да пленят княза заедно с целия двор и как при това сблъскване загинала майката на Дануша, за което оттогава Юранд отмъщава най-жестоко на всички орденски рицари. И при тоя разказ омраза бликаше от кръстоносеца като пламък, защото имаше за това и лични причини. Та и той сам се беше срещнал преди две години с Юранд, но при вида на страшния „глиган от Спихов“ за пръв път в живота си толкова много се бе изплашил, та бе изоставил двама свои роднини, хората си, плячката и цял ден като умопобъркан беше бягал чак до Щитно, и там бе боледувал дълго време от страх. Когато оздравял, великият маршал от Ордена го дал на рицарски съд, чиято присъда го бе оправдала наистина, тъй като Данвелд се заклел в кръста и в честта си, че конят му полудял и го отвлякъл от полето на битката, но все пак тази присъда му бе затворила завинаги пътя към по-високите длъжности в Ордена. Наистина кръстоносецът премълча сега пред рицаря дьо Лорш тия премеждия, вместо това хвърли толкова обвинения срещу жестокостите на Юранд и срещу дързостта на целия полски народ, че всичко това не можеше да се побере в главата на лотарингеца.
35
Рицарят Утер се влюбил в добродетелната Игерна, жената на княз Горлас, приел с помощта на Мерлин вида на Горлас и имал от Игерна син — крал Артур. — Б. пр.