Трябваше обаче да се чака дълго, защото хората, които гонеха дивеча към мрежите и към поляната, бяха заели огромно пространство от гората и идеха от толкова далеч, та до ушите на ловците не стигаше дори лаят на кучетата, които бяха пуснати от ремъците веднага щом се чу отговорът на тръбата. Едно от тях, може би пуснато твърде рано или тръгнало свободно след хората, се показа на поляната, пробяга през нея с наведена муцуна и мина между ловците. И пак стана пусто и тихо, само хората от хайката грачеха постоянно като гарвани и така даваха да се разбере, че скоро ще почне работа. И наистина след известно време, колкото да се прочете няколко пъти молитвата „Отче наш“, на края на гората се появиха вълци. Като зверове с най-тънък усет, те първи се опитаха да се изскубнат от хайката. Бяха седем-осем, но щом излязоха на поляната и подушиха наоколо хора, скриха се отново в гората да търсят друг изход. После диви свини, изскочили от свърталищата си, почнаха да тичат на дълга черна верига през заснеженото пространство, прилични отдалече на домашни свине, които, след като ги е повикала стопанката, бързат към къщи и друсат уши. Но тази верига се спря, ослуша се, помириса — обръщаше се и отново се ослушваше; възви към мрежите, подуши хайката и отново тръгна към ловците, като грухтеше и се приближаваше все по-предпазливо, но и все повече, докато най-сетне се чу скърцането на железните куки на арбалетите, свистенето на стрелите и първата кръв обагри бялата снежна постелка.
Тогава се чу грухтене и стадото се разпръсна като ударено от мълния; едни тръгнаха слепешката напред, други се затекоха към мрежите, трети почнаха да бягат ту отделно, ту по няколко заедно, като се смесваха с другите зверове, от които в това време загъмжа поляната. Сега вече до ушите стигаха ясно звуците на роговете, кучешкият лай и далечната глъчка на хората, които идеха с главната група от дълбочината на гората. Гонен от всички страни от разгънатите нашироко в гората крила на хайката, дивечът изпълваше все повече поляната. Нищо подобно не можеше да се види не само в чуждите страни, но дори и в другите полски земи, в които вече не съществуваха такива пустинни гори, каквито имаше в Мазовия. Кръстоносците, при все че бяха ходили в Литва, дето понякога зубрите нападаха войската и създаваха в нея объркване36, немалко се чудеха на това неизброимо множество дивеч, а особено се чудеше рицарят дьо Лорш. Застанал при княгинята и придворните девойки като жерав на стража, без да може да разговаря с никоя от тях, той беше почнал вече да се отегчава, да измръзва в железните си доспехи и да мисли, че ловът не е сполучлив. Но Изведнъж видя пред себе си цяло стадо леконоги сърни, жълтеникави елени и лосове с тежки, увенчани с рога глави, които, размесени едни с други, се лутаха по поляната и заслепени от ужас, напразно търсеха изход. Княгинята, у която при тази гледка се разигра Кейстутовата бащина кръв, мяташе в пъстрата купчина стрела подир стрела и подвикваше от радост всеки път, когато улученият елен или лос, както бягаше, се изправяше на задните си крака, а после падаше тежко и ровеше снега с копита. Някои придворни девойки обръщаха често очи към лъковете, защото всички бяха обхванати от ловна треска. Само Збишко не мислеше за лова, а беше опрял лакти на коленете на Дануша, обгърнал главата си с ръце, и я гледаше право в очите, а тя, малко усмихната и позасрамена, се мъчеше да затвори с пръсти клепачите му, сякаш не можеше да издържи такъв поглед.
Но вниманието на рицаря дьо Лорш привлече една огромна мечка със сива козина на врата и на плещите, която неочаквано изскочи от шавара наблизо до ловците. Князът я улучи с арбалета, а след това се затече към нея с копието и когато звярът се изправи на задните си крака със страшен рев, прободе го пред очите на целия двор тъй сполучливо и добре, че не стана нужда нито един от двамата телохранители да употреби брадвата. Тогава чак младият лотарингец помисли, че малцина от владетелите, при чиито дворове се беше отбивал по пътя си, биха се решили на такава забава и че с такива князе и с такъв народ Орденът може би някога ще трябва да води тежка борба и ще преживее тежки часове. Но по-нататък той видя прободени по същия начин от другите ловци свирепи белозъби глигани, огромни, много по-големи и по-яростни от онези, които беше виждал на лов в Долна Лотарингия и в немските гори. Такива сръчни и уверени в силата на ръцете си ловци и такива удари с копие рицарят дьо Лорш не бе виждал никога и като човек опитен, си го обясняваше с това, че всички тия хора, заседнали сред неизмеримите гори, свикват още от детските си години с арбалета и копието и затова се научават да си служат с тях по-добре от другите.