— Имам в Щитно чудотворен лековит балсам, който ми даде един пустинник в Херцинската гора и който бих могъл да имам тук за три дни.
— Бог ще ви награди — отговори Дануша.
— Господ държи сметка за всяка милосърдна постъпка, но мога ли да се надявам и от вас за отплата?.
— С какво мога да ви се отплатя аз? Кръстоносецът приближи още повече коня си с явно намерение да каже нещо, но се поколеба и едва след малко продума:
— В Ордена освен братя има и сестри… Една от тях ще донесе лековития балсам и тогава ще кажа за отплатата.
V
Отец Вишонек прегледа раните на Збишко, разбра, че е счупено само едно ребро, но първия ден не обеща, че ще оздравее, защото не знаеше „дали на болния не се е обърнало сърцето и дали не се е откъснал черният му дроб“. Привечер и дьо Лорш го обхвана такава голяма слабост, та трябваше да легне, а на другия ден не можеше да помръдне ни ръка, ни крак без мъчителни болки във всички кости. Княгинята и Дануша заедно с другите придворни девойки се грижеха за болните и според предписанията на отец Вишонек им варяха различни лекове за мазане и различни билки. Збишко обаче беше тежко премазан и от време на време храчеше кръв, което много безпокоеше отец Вишонек. Все пак беше в пълно съзнание и на втория ден, ако и още твърде слаб, щом се научи от Дануша кому дължи живота си, извика своя чех, за да му благодари и да го награди. При това не можеше да не си помисли, че му го бе дала Ягенка и че щеше да загине, ако не беше нейното добро сърце. Тази мисъл дори му тежеше, защото чувствуваше, че никога няма да се отплати на благородната девойка за доброто с добро и ще й причинява само горчивина и страшна мъка. Наистина той веднага си каза: „Не мога да се разделя на две половини“, но в дъното на душата му оставаше все пак нещо като угризение на съвестта, а чехът разпали още повече това негово вътрешно безпокойство.
— Аз се заклех на господарката си — каза чехът в своята дворянска чест, че ще ви пазя, и наистина ще ви пазя без всякаква награда. На нея, а не на мене дължите, господарю, спасението си.
Збишко не отговори, само почна тежко да диша, а чехът помълча малко и след това се обади отново:
— Ако ми заповядате да препусна до Богданец, ще препусна. Може би бихте искали да видите стария пан, защото бог знае какво ще стане с вас.
— А какво казва отец Вишонек? — попита Збишко. Отец Вишонек казва, че всичко ще стане ясно към новолунието37, а до новолунието остават още четири дена.
— Ех! Няма защо да отиваш в Богданец. Или ще умра, преди да дойде чичо, или ще оздравея.
— Поне писмо да бяхте изпратили в Богданец. Сандерус ще напише всичко както трябва. Ще знаят поне какво ви се е случило, та навярно и за литургия ще дадат пари.
— Остави ме на мира сега, защото съм слаб. Ако умра, ще се върнеш в Згожелице и ще разкажеш всичко. Тогава ще дадат за литургия. А мене ще ме погребат тук или в Чеханов.
— Навярно в Чеханов или в Пшасниш, защото в гората погребват само курпите, над чиито гробове вият вълците. Чух също от слугите, че князът след два дни ще се върне заедно с двора в Чеханов, а сетне във Варшава.
— Та и мене няма да ме оставят тук — отвърна Збишко.
И той отгатна, защото княгинята още същия ден отиде при княза с молба да й позволи да остане в горския замък заедно с Дануша, с придворните прислужнички и с отец Вишонек, който беше против прибързаното пренасяне на Збишко в Пшасниш. Рицарят дьо Лорш след два дни се чувствуваше много по-добре и започна да става от леглото, но като се научи, че „дамите“ остават, остана и той, за да ги придружава в обратния път и в случай че ги нападнат „неверници“ да ги пази от зла слука. Отде щяха да се вземат тези „неверници“ — това питане храбрият лотарингец не си задаваше. Наистина в далечния запад така наричаха литовците, но те не представляваха никаква опасност за дъщерята на Кейстут, родна сестра на Витолд и братовчедка на могъщия „краковски крал“38 Ягело. Обаче дьо Лорш твърде дълго беше живял между кръстоносците, та въпреки всичко, което беше чул в Мазовия за покръстването на Литва и за обединението на двете корони в лицето на един владетел, все пак допускаше, че от литовците може всякога да се очакват най-големи злини. Така му бяха говорили кръстоносците, а той още не беше напълно загубил вяра в техните думи, В това време се случи нещо, което падна като сянка между княз Януш и гостите-кръстоносци. Един ден преди тръгването на двора пристигнаха братята Готфрид и Ротгер, които бяха останали в Чеханов, а с тях и някой си дьо Фурси, който донесе неприятни за кръстоносците известия. Отнасяше се до следното: чужденците, които били на гости у кръстоноския управител в Любава — а именно той — дьо Фурси, а също и дьо Бергов и Майнегер, и двамата от заслужили за Ордена семейства, като чули какво се разправя за Юранд от Спихов, не само не се уплашили от тия разкази, но решили да въвлекат в битка прочутия боец, за да се уверят дали действително е тъй страшен, за какъвто го представят. Управителят наистина се противил, като се позовал на мира между мазовецките княжества и Ордена, но най-после, може би с надеждата да се избави от страшния съсед, не само решил да гледа през пръсти на тази работа, но и позволил на въоръжени войници да вземат участие в нея. Рицарите пратили покана на Юранд, който я приел веднага с условие, че те ще отпратят хората си и ще се бият сами с него и с двама негови другари трима срещу трима — на самата граница между Спихов и Прусия. И понеже те не искали нито да отпратят войниците, нито да отстъпят от спиховските земи, Юранд ги нападнал, избил войниците, сам промушил смъртно с копие Майнегер, а дьо Бергов пленил и го хвърлил в подземието на спиховския замък. Сам дьо Фурси се спасил и след тридневно лутане из мазовецките гори, като разбрал от събирачите на смола, че в Чеханов гостуват орденски братя, се добрал до тях, за да се оплаче заедно с тях на княза, да моли за наказание и за освобождаване на дьо Бергов.
37
В ония времена вярвали в тясната връзка между състоянието на здравето и фазите на луната. — Б. пр.