— Нима ваша княжеска светлост иска война с Ордена?
— Ако исках война, нямаше да ви чакам в Мазовия, а бих тръгнал към вас, но и ти не ме заплашвай, защото не се боя.
— Какво да съобщя на магистъра?
— Вашият магистър не е питал за нищо. Кажи му каквото щеш.
— Тогава сами ще определим наказанието и отмъщението.
На това князът протегна ръка и почна да клати заканително пръст пред самото лице на кръстоносеца.
— Пази се! — каза той със задавен от гняв глас. — Пази се! Аз ти позволих да извикаш на двубой Юранд, но ако ти с войска на Ордена нахлуеш в моята страна, тогава аз ще се нахвърля върху тебе и ти ще се озовеш тук не като гост, а като пленник.
Виждаше се, че търпението му беше вече изчерпано, защото той пухна с всичка сила шапката си о масата и излезе от стаята, като тръшна вратата. Кръстоносните пребледняха от ярост, а пан дьо Фурси ги поглеждаше като замаян.
— Какво ще стане сега? — попита пръв брат Ротгер.
А Хуго де Данвелд се нахвърли едва ли не с пестници към дьо Фурси.
— Защо каза, че вие първи сте нападнали Юранд?
— Защото е истина!
— Трябваше да излъжеш.
— Аз съм дошъл тук да се бия, не да лъжа.
— Добре си се бил, няма що да се каже!
— Ами ти не си ли бягал от Юранд чак до Щитно?
— Pax! — рече де Льове. — Този рицар е гост на Ордена.
— И все едно какво е казал — намеси се брат Готфрид. — Без съд не биха наказали Юранд, а пред съда работата щеше да излезе наяве.
— Какво ще стане сега? — повтори брат Ротгер.
Настъпи кратко мълчание, след което се обади суровият и зъл глас на Зигфрид де Льове.
— Трябва с този кървав пес да се свърши веднъж за винаги! — рече той. — Дьо Бергов трябва да бъде изтръгнат от тъмницата. Ще съберем войниците от Щитно, от Йоханисбург, от Любава, ще вземем хелминските дворяни и ще нападнем Юранд… Време е да се свърши с него!
Но коварният Данвелд, който умееше да погледне всяка работа от две страни, сложи ръце на глава, намръщи се, помисли и каза:
— Без разрешението на магистъра не е възможно.
— Ако сполучим, магистърът ще ни похвали! — обади се брат Готфрид.
— Ами ако не сполучим? Ако князът поведе копиеносците и ни нападне?
— Има мир между него и Ордена и няма да на падне.
— Ех! Има мир, но ние първи ще го нарушим. Нашите отреди не са достатъчни, за да излязат срещу мазурите.
— Магистърът ще се застъпи за нас и ще стане воина.
Данвелд се намръщи отново и се замисли.
— Не! Не! — рече той след малко. — Ако сполучим, магистърът ще се зарадва в душата си… Ще отидат пратеници при княза, ще се почнат преговори и работата ще мине за нас безнаказано. Но в случай на поражение Орденът не ще се застъпи за нас и няма да обяви война на княза… За това е потребен друг магистър… Зад княза стои полският крал, а с него магистърът няма да се закача …
— Все пак взехме Добжинската земя значи, не се боим от Краков.
— Защото имаше повод… княз Ополски39… Взехме я като залог, и то…
После се огледа, сниши гласа си и добави:
— Чувах в Малборг, че ако ни заплашат с война, ще я върнем обратно, стига те да ни върнат залога.
— Ах! — каза брат Ротгер. — Ако тук между нас бяха Маркварт Залцбах или Шомберг, който удуши Витолдовите кученца40, биха намерили начин да се разправят с Юранд. И какво е Витолд? Наместник на Ягело! Велик княз! И въпреки това Шомберг не пострада… Издуши децата на Витолд — и нищо не му се случи!… Наистина липсват между нас хора, които биха могли да намерят на всичко изход…
Като чу това, Хуго де Данвелд сложи лакти на масата, опря глава на ръце и дълго време остана замислен. Изведнъж очите му светнаха, той изтри с длан според обичая си своите влажни дебели устни и рече:
— Да бъде благословена минутата, в която вие, благочестиви брате, споменахте името на храбрия брат Шомберг.
— Че защо? Да не сте намислили нещо? — попита Зигфрид де Льове.
— Казвайте по-скоро! — завикаха братята Ротгер и Готфрид.
— Слушайте! — рече Хуго. — Юранд има тук щерка, единствено дете, което обича като зеницата на окото си.
— Има! Познаваме я. Обича я и княгиня Ана Данута.
— Така. Сега чуйте: ако бихме отвлекли тази девойка, Юранд би дал за нея не само Бергов, но и всички пленници, себе си самия и Спихов в добавка!
— Кълна се в кръвта на свети Бонифаций, проляна на Докум! — извика брат Готфрид. — Така ще стане, както казвате!
После всички замълчаха, като че уплашени от смелостта и мъчнотиите на предприятието. Едва след някое време брат Ротгер се обърна към Зигфрид де Льове с думите:
— Вашият разум и опитност са равни на храбростта ви: какво мислите сега за това?
39
Владислав, княз Ополски, в 1392 година дал на кръстоносците Добжинската земя уж под формата на залог. — Б. пр.
40
Княз Витолд се сдружил с Ордена и дал като заложници двете си момчета; когато минал на страната на Ягело, децата били умъртвени, — Б. пр.