— Не се бой, хората се изповядват не само преди смъртта, а освен това наближават празниците, за които отец Вишонек и княгинята ще отидат в Чеханов, и няма да има свещеник по-наблизо от Пшасниш.
— А ваша милост няма ли да заминете? — запита оръженосецът.
— Ако оздравея, ще замина, ала всичко е в божиите ръце.
Чехът се успокои и се затече към дървените кутии, отдето донесе бялата спечелена дреха, нашита със злато, която рицарят обличаше обикновено само при големи тържества, а също и едно хубаво килимче, за да си покрие краката и леглото, после вдигна Збишко с помощта на двете турчета, изми го, разчеса дългата му коса, на която сложи червена препаска, и така натъкмен, го подпря на червените възглавници. Доволен от своето дело, той каза:
— Да можехте само, ваша милост, да танцувате, бихте могли и сватба да направите!
— Ще мине и без танци — отвърна с усмивка Збишко.
А в това време княгинята също така обмисляше в стаята си как да облече Дануша, защото за нейната женска природа това беше много важно нещо и тя за нищо на света не би позволила нейната мила възпитаница да се венчае с всекидневните си дрехи. Слугините, на които бе казано, че девойката трябва да се облече за изповед в цвета на невинността, лесно намериха в сандъка бяла рокля, но мъчно бе да се окичи както трябва главата. При мисълта за това някаква странна тъга овладя княгинята и тя почна да се вайка:
— Де ще ти намеря аз, горкичкото ми, венче от седефче в тая гъста борова гора! Нито цветенце някакво, нито листец, може би само мъхове се зеленеят нейде под снега.
А Дануша, застанала с разплетена вече коса, се разтъжи също, защото и ней се искаше венец, но след малко тя посочи китките безсмъртничета, които висяха по стените на стаята, и рече:
— Поне от това да увием нещо, защото нищо друго не ще намерим, а Збишко ще ме вземе и с такъв венец.
Княгинята изпърво не искаше да се съгласи, защото се страхуваше от зла прокоба, но тъй като в замъка, в който те идваха само за лов, нямаше никакви цветя, работата се свърши и с безсмъртничетата. В това време дойде отец Вишонек, който вече беше изповядал Збишко, и поведе девойката да я изповяда. После настъпи дълбока нощ. След вечеря по заповед на княгинята слугите отидоха да спят. Пратениците на Юранд налягаха едни в стаята за слугите, други при конете в обора. Скоро огъня във всички стаи покриха с пепел и го загасиха и най-после в горския замък стана съвсем тихо, само кучетата лаеха от време на време срещу вълците по посока към гората.
Но в стаите на княгинята, на отец Вишонек и на Збишко прозорците още светеха и хвърляха червени отблясъци върху снега, който покриваше двора. А те седяха тихо и чуваха туптенето на сърцата си — неспокойни и обзети от тържествеността на минутата, която трябваше да настъпи. След полунощ княгинята хвана за ръка Дануша и я заведе в Збишковата стая, дето отец Вишонек ги чакаше вече със светите дарове. В стаята гореше в камината голям огън и при неговата изобилна, но неравна светлина Збишко видя Дануша малко бледа от безсънието, бяла, с венче от безсмъртничета на главата, облечена с твърда и дълга до земята рокля. Клепачите й бяха полузатворени от вълнение, ръцете спуснати край роклята — така тя напомняше някаква картина от стъкло на черковен прозорец и в нея имаше нещо толкова духовно, та Збишко се зачуди, като я видя, защото помисли, че ще вземе за жена не земна девойка, а някаква небесна душа. И още повече помисли за това, когато тя скръсти ръце и падна на колене, за да поеме причастието, отметна глава назад и съвсем затвори очи. В този миг му се стори дори като умряла и страх стисна сърцето му. Но това не трая дълго, защото, щом чу гласа на свещеника: „Ecce Agnus Dei“44, той сам се съсредоточи и мислите му се понесоха към бога. В стаята се чуваше само тържественият глас на отец Вишонек: „Domine, non sum dignus“45, а заедно с него пращенето на искрите в огнището и щурчетата, които цвъртяха усърдно и някак жаловито в пукнатините на камината. Навън се изви вятър, зашумя в заснежената гора, но веднага утихна.
Збишко и Данушка мълчаха известно време, а отец Вишонек взе потира и го отнесе в домашния параклис. След малко той се върна, но не самичък, а с пан дьо Лорш и като видя учудване по лицата на присъствуващите, сложи най-напред пръст на уста, сякаш искаше да предотврати някакво неочаквано възклицание, след което каза:
— Помислих, че ще бъде по-добре да има двама свидетели при венчавката и затова още от по-рано предизвестих този рицар, който ми се закле в рицарската си чест и в аахенските реликви, че ще запази тайната, докато бъде нужно.
А пан дьо Лорш коленичи първо пред княгинята, пред Дануша, после се вдигна и застана мълчаливо, облечен с празнични доспехи, по чиито извивки се плъзгаха червени блясъци от огъня — висок, неподвижен, потънал като че във възторг, защото и нему тази бяла девойка с венче от безсмъртничета на челото се стори като ангел, виждан по стъклата на готически храм.