Но изведнъж гласът й пресекна, устните й затрепераха, а сдържаните сълзи потекоха по бузите й изпод затворените клепачи. За кратко време тя се мъчеше да не ги изпуска изпод клепките, но не можа и накрай се разплака от все сърце, както бе плакала, когато пя тази песен на Збишко в краковския затвор, когато мислеше, че на другия ден ще му отрежат главата.
— Данушке! Какво ти е, Данушке? — питаше я Збишко.
— Защо плачеш? Каква е тази сватба! извика княгинята. — Защо?
— Не зная — отговори разхълцана Данушка. — Тъй ми е мъчно!… Толкова ми е жал!… За Збишко и за вас…
Всички се развълнуваха и почнаха да я утешават, да й обясняват, че това заминаване не е за дълго и че навярно още на Коледа ще дойдат с Юранд в Чеханов. Збишко отново я прегърна с ръка; притискаше я до гърдите си и гълташе с целувки сълзите от очите й — но тежкото чувство остана във всички сърца и с това тежко чувство в душата те прекараха останалата част от нощта.
Най-после на двора се чу такъв неочакван и силен звук, та всички трепнаха. Княгинята скочи от мястото си и извика:
— Ох, боже мой. Геранилата на кладенците! Поят конете!
А отец Вишонек погледна през прозореца, чиито кръгли стъкла бяха почнали да посивяват, и се обади:
— Нощта вече белее и настъпва ден. Ave, Maria, gratia plena46…
После излезе от стаята и като се върна след малко, рече:
— Развиделява се, но денят ще бъде облачен. Там Юрандовите хора поят конете. Време ти е за път, горкана!…
При тези думи и княгинята, и Дануша заплакаха с глас и заедно със Збишко почнаха да нареждат, както нареждат простите хора, когато трябва да се разделят, тоест в това имаше нещо обредно и същевременно то беше наполовина плач, наполовина песен, която се излива от простите души също така естествено, както сълзите текат от очите…
Збишко притисна Дануша за последен път до гърдите си и дълго я държа, докато му се спря дъхът н докато княгинята я отдръпна от него, за да я приготви за път.
А навън се бе съмнало напълно. В замъка всички се бяха събудили и заловили за работа. При Збишко влезе чехът и го попита как е със здравето и няма ли да заповяда нещо.
— Притегли леглото до прозореца — каза му рицарят.
Чехът премести лесно леглото до прозореца, но се зачуди, когато Збишко му заповяда да го отвори. Той изпълни и тая заповед, но покри господаря си със своя кожух, защото въпреки облачността вън беше студено и валеше мек изобилен сняг.
Збишко се загледа навън: на двора, през едрите снежинки, които летяха от облаците, се виждаше шейната, а около нея Юрандовите хора бяха възседнали посивелите от скреж коне. Всички бяха въоръжени, а някои имаха върху кожусите си брони, които отразяваха бледните и слаби лъчи на деня. Гората цяла бе покрита със сняг; оградата и портата почти не можеха да се видят.
Дануша дотърча още веднъж в стаята на Збишко, цяла вече загърната в кожухче и лисича шуба; още веднъж го прегърна за шията и още един път му каза на раздяла:
— Макар да заминавам, твоя съм.
А той й целуваше ръцете, бузите и очите, които едва се виждаха изпод лисичата кожа, и казваше:
— Да те пази бог! Да те придружава бог! Сега ти си моя вече, моя до смъртта.
И когато отново я откъснаха от него, той се надигна, колкото можеше, опря глава на прозореца и загледа; през едрите снежинки като през някаква преграда той видя как Дануша сядаше в шейната, как княгинята я държа дълго в прегръдките си, как я целуваха придворните девойки и как отец Вишонек я изпращаше на път с кръстния знак. Преди да потеглят конете, тя се обърна още веднъж и протегна ръка!
— Остани сбогом, Збишко!
— Дай боже да те видя в Чеханов…
Но снегът валеше тъй изобилно, като че искаше всичко да заглуши и всичко да закрие, ето защо тия последни думи стигнаха до тях тъй заглъхнали, та и на двамата се стори, че се обаждат един другиму — вече много отдалеко.
IX
След изобилните снегове настъпи силен мраз и ясни сухи дни. Денем боровете искряха от лъчите на слънцето, лед скова реките и покри блатата. Заредиха се светли нощи, през които мразът се усилваше до такава степен, че дърветата в гората се пукаха с трясък: птиците прехвръкваха по-близо до къщите, пътищата ставаха опасни поради вълците, които взеха да се събират на глутници и да нападат не само отделни хора, но и селата. Народът обаче се свиваше край огнищата в задимените си хижи, предричаше след мразовитата зима плодородна година и весело очакваше празниците, които скоро щяха да дойдат. Горският замък на княза опустя. Княгинята заедно с двора и с отец Вишонек замина за Чеханов. Збишко, значително вече по-добре, но още недостатъчно силен, за да седне на коня, остана в замъка заедно със своите хора, със Сандерус, с оръженосеца чех и с тамошните слуги, надзорът над които бе поверен на една опитна дворянка, тя изпълняваше и длъжността на икономка.