— И те са я отвлекли! — извика внезапно Збишко. Като каза това, той изхвръкна от стаята и се затече към оборите, заповяда да впрегнат колите и оседлаят конете, но и той самият не знаеше защо върши това. Той разбираше само едно — че трябва да върви да спасява Дануша, и то веднага — пък дори чак в Прусия — и там да я изтръгне от вражите ръце или да загине.
После се върна в стаята, за да каже на Юранд, че оръжието и конете ей сега ще бъдат готови. Беше уверен, че и Юранд ще тръгне с него. В сърцето му кипеше гняв, болка и жалост, но същевременно не губеше надежда, защото му се струваше, че те двамата със страшния рицар от Спихов ще успеят да извършат всичко — че могат да се хвърлят дори срещу цялата кръстоносна сила.
В стаята освен Юранд, княгинята и отец Вишонек той завари още княза и рицаря дьо Лорш, както и стария пан от Длуголяс, когото князът, щом се бе научил за станалото, бе извикал също на съвет, защото ценеше разума му и това, че отлично познаваше кръстоносците, у които бе прекарал дълги години като пленник.
— Трябва да се действува благоразумно, да не би в буйността си да сгрешим и да погубим момичето — каза панът от Длуголяс. — Трябва веднага да се оплачем на магистъра и ако ваше княжеско височество дадете писмо за него, аз ще отида да го занеса.
— Писмо ще дам и вие ще заминете с него — рече князът. — Няма да оставим детето да загине, кълна се в бога и в светия кръст. Магистърът се страхува от война с полския крал и му се иска да се споразумее с мене и с брата ми Жемовит… Разбира се, че не по негова заповед са я отвлекли и той ще заповяда да я върнат.
— Ами ако е по негова заповед? — попита отец Вишонек.
— При все че и той е кръстоносец, у него има повече почтеност, отколкото у другите — отвърна князът — и както ви казах, той сега би предпочел да ми угоди, отколкото да ме разгневи. Силата на Ягело не е шега… Ей! Заяждаха се те много с нас, докато можеха, но сега видяха, че ако и ние, мазурите, помогнем на Ягело, зле ще си патят…
Но панът от Длуголяс заговори:
— Това е вярно. Кръстоносците не вършат нищо току-така. И аз смятам, че ако са отвлекли девойката, направили са го само за да изтръгнат на Юранд меча от ръката и или да вземат откуп, или да направят размята.
Тук той се обърна към пана от Спихов:
— Кой от тях е сега ваш пленник?
— Дьо Бергов — отговори Юранд.
— Някой знатен ли е?
— Изглежда, че е знатен.
Като чу името на дьо Бергов, рицарят дьо Лорш почна да разпитва, разбра за какво се отнася и каза:
— Той е роднина на гелдрийския граф, велик благодетел на Ордена и от твърде заслужил на Ордена род.
— Така е — рече панът от Длуголяс, като преведе на присъствуващите думите му, — дьо Берговци са заемали високи длъжности в Ордена.
— Та нали Данвелд и де Льове страшно настояваха за него — рече князът. — Щом някой от тях отвореше уста, казваше, че дьо Бергов трябва да бъде освободен. Ясно е като бял ден, че те са отвлекли девойчето, за да си получат дьо Бергов.
— След което и ще я върнат — каза свещеникът.
— Но по-добре ще е да знаем де е тя — рече панът от Длуголяс. — Да предположим, че магистърът запита: кому да заповядам да я върне? Тогава какво ще му кажем?
— Къде е? — рече глухо Юранд. — Навярно те не я държат близо до границата от страх да не им я отнема със сила, а са я изпратили в някое далечно полуостровче по устието на Висла или край морето.
А Збишко каза:
— Ще я намерим и ще я отнемем.
Но князът избухна внезапно от сдържания дотогава гняв:
— От моя замък я отвлякоха, кучите синове, с което и мене опозориха, а това аз няма да им простя докато съм жив. Омръзнаха ми техните вероломства! Стига толкова безчинства! По-добре е човек да има вампири за съседи! Но сега магистърът трябва да накаже тия големци и да върне девойчето, а при мене да прати пратеници с извинения. Иначе ще разпратя вици47.
Тук той удари с пестник по масата и добави:
— О-хо! Братът от Плоцк ще тръгне с мене, и Витолд, и войската на крал Ягело. Стига отстъпки! И светец да си, ще те изкарат от търпение. Стига толкова!
Всички млъкнаха и спряха съвещанието, докато утихне гневът му, а пък Ана Данута се зарадва, че князът взема тъй близо до сърцето си случая с Дануша, защото знаеше, че той беше търпелив, но и упорит и предприеме ли нещо, няма да го изостави, докато не постигне своето.
Сега взе думата отец Вишонек.
— Едно време в Ордена имаше послушание — каза той — и никой вожд не смееше на своя глава да предприеме нещо без разрешението на върховния съвет и на магистъра. Затова бог даде в ръцете им такива богати земи и ги издигна почти над всяка друга земна сила. Но сега при тях няма нито послушание, нито правда, нито честност, нито вяра. Нищо друго освен алчност и такава злоба, та сякаш са вълци, а не хора. Как ще слушат заповедите на магистъра или на върховния съвет, щом и божиите заповеди не изпълняват? Всеки си седи в своя замък като наследствен княз и един на друг помага да се вършат злини. Ще се оплачем на магистъра, а те ще откажат. Магистърът ще им заповяда да дадат девойката, а те няма да я дадат или ще рекат: „Не е у нас, защото не сме я отвличали.“ Ще им заповяда да се закълнат — те ще се закълнат. Какво да правим тогава?