Всеки грях е против божията воля.
— Грехът — да, но не и тайнството. Нали тайнството е божие дело.
— Затова и няма връщане.
— И слава богу, че няма! Не се оплаквайте от това, защото никой друг не би ви помогнал против тези разбойници така, както аз ще ви помогна. Ще видите! За Данушка ще им отплатим по реда си, а ако е жив поне още един от ония, които са грабили вашата покойница, оставете го на мене и ще видите!
Но Юранд поклати глава.
— Не — отговори мрачно той, — от тях нито един не е жив…
И пак почна да се чува само пръхтенето на конете и глухият тропот на копитата по добре утъпкания път.
— Една нощ — продължаваше Юранд — чух някакъв глас, който сякаш излизаше от стената и ми каза: „Стига отмъщение!“ — но аз не послушах, защото това не беше гласът на моята покойница.
— Ами чий би могъл да бъде този глас? — запита с безпокойство Збишко.
— Не знам. Често в Спихов нещо приказва в стените, а понякога стене, защото мнозина от тях измряха в подземието, оковани във вериги.
— А свещеникът какво каза?
— Свещеникът отслужи водосвет в крепостта и също казваше да изоставя отмъщението, но не можех. Бях ги озлобил толкова много и после те сами искаха да ми отмъщават. Нападаха ме от засада и ме извикваха на двубой… Така беше и сега. Майнегер и дьо Бергов първи ме извикаха.
— Вземали ли сте някога откуп?
— Никога. От ония, които съм хванал досега, пръв дьо Бергов ще излезе жив.
Разговорът се прекъсна, защото се отбиха от широкия път в един по-тесен, по който вървяха дълго време, а той лъкатушеше и на места се превръщаше в горска теснина, пълна със снежни преспи, през които се минаваше мъчно. През пролетта, пък и лете при големи дъждове тоя път навярно ставаше почти непроходим.
— Към Спихов ли отиваме вече? — попита Збишко.
— Да — отвърна Юранд. — Има още доста гора, а после ще почнат мочурищата, всред които е крепостта… Отвъд мочурищата има лъгове и сухи ниви, ала до крепостта може да се отиде само по насипа. Немците неведнъж искаха да се доберат до мене, но не можаха и много техни кости гният по горските покрайнини.
— И не е лесно да се улучи — рече Збишко. — Ако кръстоносците пратят хора с писма, как ще ви намерят?
— Пращали са вече не един път и има такива, които знаят пътя.
— Дай боже да ги заварим в Спихов! — рече Збишко.
Но съдено било това желание на младия рицар да се изпълни по-рано, отколкото той предполагаше, защото, като излязоха от гората в открита равнина, всред блатата на която се намираше Спихов, видяха пред себе си двама конници и една ниска шейна, в която седяха три тъмни фигури.
Нощта беше много светла, та на бялата снежна пелена цялата дружина се виждаше съвсем ясно. При тая гледка сърцата на Юранд и Збишко забиха по-силно, защото кой друг можеше да отива в Спихов посред нощ, ако не пратеници на кръстоносците?
Збишко заповяда на коларя да кара по-бързо и скоро те доближиха пътниците толкова, че онези ги чуха и двамата конници, които охраняваха шейната, се обърнаха към тях, снеха от раменете си арбалетите и извикаха:
— Wer da?48
— Немци! — прошепна Юранд на Збишко. После повиши глас и рече: — Аз имам право да питам, а ти да отговаряш. Кои сте вие?
— Пътници.
— Какви пътници?
— Поклонници.
— Откъде?
— От Щитно.
— Те са! — прошепна отново Юранд.
В това време шейните се изравниха и в същия миг на пътя пред тях се появиха шестима конници. Това беше спиховската стража, която денем и нощем пазеше насипа, водещ към крепостта. Около конете подскачаха грамадни страшни кучета, много прилични на вълци.
Като познаха Юранд, стражите почнаха да го поздравяват, но в тия поздрави личеше и учудване, задето владелецът се връща тъй скоро и неочаквано; обаче той бе изцяло зает с пратениците, та се обърна отново към тях.
— Къде отивате? — попита тон.
— В Спихов.
— Какво ще правите там?
— Това можем да кажем само на господаря.
Юранд беше вече готов да каже: „Аз съм господарят на Спихов“ — но се сдържа при мисълта, че разговорът не може да стане пред други хора. Вместо това попита още имат ли някакви писма и като чу отговора, че им е поръчано устно да преговарят, заповяда да карат с най-голяма бързина. Збишко също бързаше да получи известия за Дануша, та не обръщаше внимание на нищо друго. И току се сърдеше, когато още на два пъти стражата им препречи пътя по насипа; една изчака, докато спущаха моста над рова, зад който стърчеше над насипите висока ограда от колове; и макар че по-рано неведнъж го бе обземало любопитството да види как изглежда тая крепост с толкова зловеща слава, само при спомена за която немците се кръстеха, сега той не виждаше нищо друго освен кръстоноските пратеници, от които можеше да чуе къде е Дануша и кога ще й бъде върната свободата. Не предвиждаше, че наскоро го чака тежко разочарование.