— Данвелд е застанал вече пред бога и бог го съди, а вие, графе, ако ви попитат за вашите догадки, кажете, каквото искате; но ако ви питат само за това, което сте видели с очите си, тогава кажете, че преди да уплетем в мрежата побеснелия мъж, сте видели тук на пода девет трупа освен ранените и между тях трупа на Данвелд, на брат Готфрид, на фон Брахт и Хю и на двама благородни младежи… Боже, прати им вечен покой. Амин!
— Амин! Амин! — повториха отново послушниците.
— И кажете също — добави Зигфрид, — че Данвелд ако и да искаше да укроти неприятеля на Ордена, все пак никой тук не извади пръв меча си срещу Юранд.
— Ще кажа само това, което видяха очите ми — отвърна дьо Бергов.
— А към полунощ бъдете в параклиса, дето ще дойдем и ние да се помолим за душите на умрелите — отговори Зигфрид.
И му подаде ръка в знак на благодарност и заедно с това за сбогуване, защото искаше да остане да се посъветва насаме с брат Ротгер, когото обичаше като зеницата на окото си, както само баща можеше да обича единствения си син. По повод на тая неизмерима обич в Ордена се правеха дори различни догадки, но никой не знаеше нищо положително, още повече, че рицарят, когото Ротгер смяташе за свой баща, живееше още в своя малък замък в Немско и никога не беше се отричал от този свой син.
Когато Бергов си отиде, Зигфрид отпрати съща и двамата послушници под предлог да ускорят работата около ковчезите за убитите от Юранд прости войници, а когато вратата се затвори след тях, обърна се бързо към Ротгер и каза:
— Слушай какво ще ти кажа: има само едно спасение, а то е нито една жива душа никога да не узнае, че истинската дъщеря на Юранд е била у нас.
— Това няма да бъде мъчно — отговори Ротгер, защото никой не знаеше, че тя е тук освен Данвелд, Готфрид, ние двамата и орденската послушница, която я пази. Хората, които я доведоха от горския замък, Данвелд заповяда да напоят и обесят. В охраната имаше някои, които се досещаха за нещо, но им разбърка главата онази малоумна и те сега сами не знаят дали е направена грешка от наша страна, или пък някакъв магьосник наистина е променил Юрандовата дъщеря.
— Това е добре — каза Зигфрид.
— Аз пък мислех, благородни вожде, понеже Данвелд не е жив, дали не ще е добре да стоварим цялата вина върху него.
— И да признаем пред целия свят, че във време на мир и преговори с мазовецкия княз сме отвлекли от неговия замък възпитаницата на княгинята и нейна любима придворна? Не, това не може да стане!… При двора са ни виждали заедно с Данвелд и великият хоспаталиер49, неговият роднина, знае, че сме предприемали винаги всичко заедно… Ако обвиним Данвелд, той ще иска да отмъсти за неговата памет…
— Да обмислим това — каза Ротгер.
— Да обмислим и да намерим добър изход, защото иначе горко ни! Ако върнем Юрандовата дъщеря, тя сама ще каже, че не сме я отървали от разбойници, а че хората, които я отвлякоха, са я завели право в Щитно.
— Да.
— И ме безпокои не само отговорността. Князът ще се оплаче на полския крал и техните пратеници не ще закъснеят да се развикат по всички дворове против нашите предателства, насилия и злодеяния. Какви неприятности може да докара това на Ордена! Самият магистър, ако узнаеше истината, би трябвало да заповяда да скрием това момиче.
— А дали, ако то изчезне, няма да обвинят пак нас? — запита Ротгер.
— Не! Брат Данвелд беше хитър човек. Ако си спомняш, той постави на Юранд условие не само да дойде той сам в Щитно, но преди това да разгласи и да пише на княза, че отива да откупи дъщеря си от разбойници и знае, че тя не е у нас.
— Вярно, но как ще оправдаем в такъв случай онова, което се случи в Щитно?
— Ще кажем, че сме знаели за изчезването на Юрандовата дъщеря и като отървахме от разбойници някакво си момиче, което не можа да ни обясни кое е, помислихме, че то може да е неговата дъщеря, и му съобщихме, а пък той, като пристигна тук и като видя момичето, обезумя и завладян от зъл дух, проля толкова невинна кръв, колкото не би се проляла в много сражения.
— Наистина — отвърна Ротгер — чрез вашите уста говори мъдростта и жизненият опит. Лошите постъпки на Данвелд — дори и да стоварехме вината само върху него — биха останали завинаги за сметка на Ордена, а това значи и за сметка на всички нас, на върховния съвет и на самия магистър; а така ще се покаже нашата невинност, всичко ще се струпа върху Юранд, върху полската злоба и връзките им с пъклените сили…