И като изостави предишния смирен тон, той пристъпи към княза и заговори с повишен и натъртен глас.
— Дай ни възмездие, господарю, за нашите загуби, за нашите обиди, за нашите сълзи и за нашата кръв! Твой поданик беше онзи дяволски син, та в името На бога, по чиято милост властвуват кралете и князете, в името на справедливостта и на кръста дай ни възмездие за понесените злини и за пролятата кръв!
А князът го погледна учудено и каза:
— За бога! Какво искаш ти? Ако Юранд в безумието си е пролял ваша кръв, аз ли трябва да отговарям за безумието му?
— Твой поданик беше той, господарю — каза кръстоносецът, — в твоето княжество са неговите земи, неговите села и неговият замък, в който затваряше служителите на Ордена: нека тогава поне това богатство, нека поне тия земи и тая безбожна крепост станат отсега собственост на Ордена. Наистина това не ще бъде достойна отплата за пролятата благородна кръв! Наистина тя няма да ни възкреси умрелите, но може би поне отчасти ще смекчи божия гняв и ще изтрие позора, който иначе ще падне върху цялото княжество. 0, господарю! Орденът владее навсякъде земи и крепости, които му е подарила милостта и благочестието на християнските князе, само тук той не владее нито педя земя. Нека за стореното ни зло, което зове бога за мъст, бъдем възнаградени поне така, та да можем да кажем, че и тук живеят хора, които имат в сърцата си страх от бога.
Като чу това, князът се удиви още повече и едва след дълго мълчание продума:
— Кълна се в раните божи!… Та ако вашият Орден има тук владения, по чия милост ги има, ако не по милостта на моите прадеди? Малко ли ви са ония области, земи и градове, които някога са принадлежали на нас и на нашия народ, а днес са ваши? Дъщерята на Юранд е жива още, защото никой не ни е съобщил за смъртта й, а вие вече искате да заграбите зестрата на сирачето и от сирашкия хляб да получите възмездие за обидите!
— Господарю, щом признаваш обидата — рече Ротгер, — възнагради ни така, както ти повелява твоята княжеска съвест и твоята справедлива душа.
И отново се почувствува вътрешно доволен, защото си помисли! „Сега не само няма да се оплакват, но ще почнат да се съветват как сами да си умият ръцете и да се отърват от тази разправия. Никой вече в нищо няма да ни обвини и нашата слава ще бъде като белия орденски плащ — без петно.“
А в това време съвсем неочаквано се обади гласът на стария Миколай от Длуголяс!
— Обвиняват ви в лакомия за богатство и изглежда, че с право, защото и в тоя случай се грижите повече за печалбата, отколкото за честта на Ордена.
— Вярно! — отвърнаха в хор мазовецките рицари.
А кръстоносецът пристъпи няколко крачки напред, вдигна гордо глава, измери ги с надменен поглед и рече:
— Дошъл съм тук не като пратеник, а като свидетел на станалото и рицар на Ордена, готов да защищава честта му със собствената си кръв до последно издихание!… И ако въпреки онова, което е казал сам Юранд, някой посмее да обвинява Ордена, че е взел участие в отвличането на момичето, нека поеме тоя рицарски залог и се отдаде на божия съд!50
Като каза това, той хвърли пред тях рицарската си ръкавица, която падна на пода, а те стояха в глухо мълчание, защото, при все че всеки от тях с готовност би ощърбил меча си с кръстоноски врат, сега се бояха ОТ божия съд. За никого не беше тайна изричното съобщение на Юранд, че не орденските рицари са отвлекли детето му, та всеки от тях си мислеше, че правото, следователно и победата ще бъде на страната на Ротгер.
А той стана още по-дързък и като сложи ръце на хълбоци, запита:
— Има ли такъв, който би поел ръкавицата?
Изведнъж един рицар, чието влизане по-рано никой не беше забелязал и който от известно време стоеше до вратата и слушаше разговора, излезе в средата, вдигна ръкавицата и рече:
— Аз я поемам!
И с тия думи той хвърли своята право в лицето на Ротгер, после заговори с глас, който всред общото мълчание се разнесе като гръм по залата:
— Пред бога, пред достойния княз и пред цялото достойно рицарство на тая земя ти казвам, кръстоносецо, че лаеш като куче срещу справедливостта и правдата, и те извиквам на двубой, пеши или на коне, с копия, с брадви, с къси или дълги мечове — и не на робство, а до последно издъхване, на смърт!
В залата можеше да се чуе и бръмченето на муха. Всички погледи се обърнаха към Ротгер и към извикалия го рицар, когото никой не позна, защото беше с шлем на глава, наистина без наличник, но с бодлива мрежа, която се спускаше по-долу от ушите и закриваше напълно горната част на лицето, а на долната хвърляше дълбока сянка. Кръстоносецът беше не по-малко смаян от другите. Слисване, бледност и бесен гняв минаваха по лицето му, както светкавица пробягва по нощно небе. Той сграбчи с ръка лосовата ръкавица, която се бе плъзнала по лицето му и се бе задържала на рамото му, и запита: