Дидерих, който се беше вече изправил, като чу тези думи, отново се наведе над Юранд.
След няколко време старият вожд и Дидерих се намериха отново в дворчето, заляно от лунната светлина. Като минаха коридора, Зигфрид взе от ръцете на палача фенера и някакъв тъмен, увит в дрипи предмет и си каза високо:
— Сега обратно в параклиса, а после на кулата.
Дидерих го погледна въпросително, но вождът му заповяда да отиде да спи, а сам той се повлече, като клатеше фенера, към осветените прозорци на параклиса. По пътя размишляваше за това, което стана. Той усещаше някаква увереност, че и неговият край наближава и че това са последните му дела на земята. И все пак неговата душа на кръстоносец, ако и да беше по природа повече жестока, отколкото лъжлива, под влияние на неумолимата необходимост беше вече толкова навикнала на извъртания и хитрости, за да прикрива кървавите орденски постъпки, та и сега той неволно помисли дали не би могъл да свали позора и отговорността за изтезанията над Юранд както от себе си, така и от Ордена. Нали Дидерих е ням, той няма да издаде, и при все че може да се разбира със свещеника, от страх няма да сподели с него нищо. Тогава какво? Кой ще докаже, че не е получил всичките тези рани във време на боя? Някое копие лесно можеше да попадне между зъбите му и да му пререже езика, някой меч или секира лесно можеха да му отнесат десницата, а пък нищо чудно, ако едничкото му око е било извадено тогава, когато той сам се нахвърли в безумието си върху цялата охрана на Щитно? Ах, Юранд! И тази последна радост в живота на стария кръстоносец развълнува за миг сърцето му. Да, ако остане жив, Юранд трябва да бъде пуснат на свобода. И Зигфрид си припомни как някога се съветваха за това с Ротгер и как младият брат бе казал със смях: „Нека тогава тръгне, накъдето му видят очите, пък ако не може да намери пътя за Спихов, нека разпита за него.“ Така че всичко, което стана, беше вече отчасти решено помежду им. Но сега, когато Зигфрид влезе отново в параклиса, коленичи пред ковчега и сложи в краката на Ротгер кървавата Юрандова китка, тази последна радост, която преди малко бе трепнала в душата му, се отрази също за последен път и на лицето му.
— Виждаш — рече той, — направих повече, отколкото бяхме решили, защото крал Ян Люксембургски51, при все че бил сляп, пак излязъл на бой и загинал славно, а Юранд няма вече да излезе и ще загине като куче край плет.
И пак усети, че дъхът му спира, както по-рано, когато отиваше при Юранд, а главата му натежа, като че притисната от железен шлем, но това трая само миг. Той пое дълбоко дъх и рече:
— Ех, време ми е и на мене. Ти ми бе едничък, а сега нямам никого. Но ако ми е съдено да живея още, заклевам ти се, синко, че ще сложа на гроба ти и онази ръка, която те уби, или сам ще загина. Жив е още твоят убиец…
Тук зъбите му се стиснаха, обхванаха го силни конвулсии, та думите му замръзнаха на устата, и едва след някое време заговори отново с прекъсван глас:
— Да… жив е още твоят убиец, но аз ще го намеря… а преди да го пипна, ще му причиня друга, по-страшна и от смъртта мъка…
И млъкна.
След малко стана, приближи се до ковчега и заговори със спокоен глас:
— Хайде сбогом… Да погледна лицето ти за последен път, може би ще позная доволен ли си от обещанието. Последен път!
И откри лицето на Ротгер, но веднага се отдръпна и каза:
— Смееш се… но страшно се смееш…
Тялото се бе размразило под плаща, а може би и от топлината на свещите, поради което бе почнало да се разлага с необикновена бързина — и лицето на младия вожд бе станало наистина страшно. Чудовищно подпухналите и почернели уши бяха отвратителни, а сините му подути устни бяха изкривени като в усмивка.
Зигфрид побърза да покрие тази ужасна човешка маска.
После взе фенера и излезе. Докато вървеше, за трети път дишането му спря, та се върна в стаята, тръшна се на своето твърдо монашеско легло и известно време лежа неподвижен. Мислеше, че ще заспи, но внезапно го обхвана някакво особено чувство. Стори му се, че сънят няма да го споходи вече никога, но ако остане в тази стая, ще го споходи веднага смъртта.
Зигфрид не се боеше от нея. При безкрайната си умора и без надежда да заспи, той виждаше в нея някаква дълбока почивка, но не искаше да й се покори още тази нощ, затова седна на леглото и си заговори:
— Дай ми време до утре.
Изведнъж ясно чу някакъв глас, който му шепнеше на ухото:
— Излез от тази стая. Утре ще бъде вече късно и не ще изпълниш онова, което си обещал, излез от стаята!
51
Чешки крал, подкрепял кръстоносците и убит в боя при Креси във Франция през 1346 г. — Б. пр.