Вождът стана с мъка и излезе. На ъгловите кули се обаждаше стражата. На снега пред параклиса падаше от прозорците жълта светлина. Всред двора край каменния кладенец си играеха две черни кучета и дърпаха някаква дрипа; инак на двора беше пусто и тихо.
— Значи, необходимо е още тази нощ? — каза си Зигфрид. — Безкрайно съм уморен, но отивам… Всички спят; Юранд, смазан от мъките, може също да спи, само аз не ще заспя… Отивам, отивам, защото в стаята е смъртта, а аз ти обещах… Но после нека дойде смъртта, щом няма да дойде сънят. Ти там се смееш, а аз нямам сили. Смееш се, значи, си доволен. Ето виж — пръстите ми се вдървиха, силата е напуснала ръцете и сам вече не мога да извърша това… Ще го направи послушницата, която спи а нея…
С тия думи той отиваше с натежали крачки към кулата при портата на замъка. В това време кучетата, които си играеха при каменния кладенец, се приближиха до него и почнаха да му се галят. Зигфрид позна едното от тях, което беше неразделен другар на Дидерих, и в замъка казваха, че му служи нощем за възглавница.
Кучето позна вожда, излая тихо един-два пъти, после се обърна към портата и тръгна към нея, като че отгатваше мислите на човека.
Скоро Зигфрид се озова пред тясната вратичка на кулата, която нощем се залостваше отвън, Той отмина лоста, напипа перилата на стълбата, която започваше веднага зад вратата, и почна да се качва по нея. Забравил в разсеяността си фенера долу, той се качваше пипнешком, като стъпваше предпазливо и търсеше й крака стъпалата.
След няколко крачки внезапно се спря, защото по-нагоре, почти над главата си, дочу нещо като хъркане на човек или животно.
— Кой е там?
Отговор не последва, само хъркането стана по-често, Зигфрид беше човек безстрашен, не се страхуваше от смъртта, но и неговата храброст и самообладание се бяха изчерпали до дъно през тази страшна нощ. През главата му мина мисълта, че Ротгер му препречва пътя и косата му настръхна на главата, а челото се покри със студена пот.
И той се върна почти до самия изход.
— Кой е там? — попита със сподавен глас.
Но в същия миг нещо го удари в гърдите с такава страшна сила, че старецът в несвяст падна възнак през отворената врата, без да издаде нито звук.
Настъпи тишина. После от кулата излезе някаква тъмна фигура и крадешком почна да се промъква към конюшните, които бяха до оръжейната от лявата страна на двора. Голямото куче на Дидерих я последва мълчешком. Другото куче се затече също след него и се скри в сянката на стената, но скоро се появи отново с наведена глава и тръгна бавно назад, като че душеше следите на ония. Така то се приближи до лежащия неподвижно Зигфрид, подуши го внимателно и най-сетне седна до главата му, вдигна муцуна и започна да вие.
Виенето продължи дълго време и сякаш изпълни страшната нощ с нова мъка и ужас, докато изскърца една от вратите, скрита в нишата до голямата порта, и на двора се яви вратарят с алебарда в ръка.
— Да пукнеш, пес проклет! — рече той, — Ще те науча аз как се вие нощно време!…
И като насочи острието, искаше да мушне с него животното, но в същия миг видя, че някой лежи близо до отворената вратичка на кулата.
— Herr Jesus52! Що е това?…
Той наведе глава, погледна в лицето неподвижното тяло и почна да вика:
— Елате! Елате! Помощ!
После се затече при портата н почна с всичка сила да дърпа връвта на звънеца.
VIII
При все че Главчо бързаше много за Згожелице, не можеше да пътува тъй бързо, както искаше, защото пътищата бяха станали извънредно лоши. След суровата зима, след силните мразове и тъй изобилните снегове, под които биваха затрупвани цели села, времето много се затопли. Месец люти53 въпреки името му не се показа ни най-малко лют. Изпърво се издигаха гъсти и непрогледни мъгли, после заваляха почти проливни дъждове, от конто пред очите на хората се топяха белите преспи, а когато нямаше дъжд, духаше такъв вихър, какъвто духа обикновено през месец март — с прекъсване, внезапен и той ту докарваше, ту разгонваше тежките облаци по небето, а по земята виеше из храсталаците, фучеше из горите и поглъщаше снеговете, под които доскоро дремеха в тих сън короните и клоните на дърветата.
Боровите гори изведнъж почерняха. По ниските ливади лъщеше разляна нашироко вода, придойдоха реки и поточета. Това изобилие на водната стихия радваше само риболовците, а другите хора седяха като вързани и се притесняваха по домовете и хижите си. На много места от село до село можеше да се отиде само с лодка. Наистина никъде не липсваха през блатата и горите насипи и пътища, направени от пънове и обли греди, но сега насипите се бяха размекнали, а пъновете по ниските места бяха затънали в разкиснатите тресавища, та пътуването по тях бе станало опасно или съвсем невъзможно. Особено тежко беше за чеха пътуването през покритата с езера Великополша, дето всяка пролет водите се разливаха много повече, отколкото по другите места на страната, и от това пътят ставаше още по-мъчен, особено за конници.