— Направих така, защото съм се заклел и трябва да се бия с него, а не е редно да хвана за гърлото човека, който ми е направил услуга. Не е наш обичай да се нахвърляме на благодетелите си…
— Но жалко за хубавата чаша! — отговори малко с укор чехът.
А Мачко отвърна:
— Не върша аз нищо току-тъй, бъди спокоен! Защото, ако бог милосърдни ми помогне да сваля немеца, ще си взема чашата и още много други ценни неща заедно с нея ще сдобия.
После двамата, а с тях и Ягенка, почнаха да се съветват какво да правят по-нататък. На Мачко минаваше през ум да остави и Ягенка, и Анулка в Плоцк под покровителството на княгиня Александра, и то заради завещанието на абата, което беше на съхранение у епископа. Но девойката се възпротиви на това с всичката сила на своята непреклонна воля. Наистина пътуването би било по-лесно без тях, защото нямаше да се търсят за нощуване отделни стаи, нито пък да се обръща внимание на благоприличието, на опасностите и на други причини от тоя род. Но пък не бяха тръгнали от Згожелице, за да останат в Плоцк. Завещанието, щом е у епископа, няма да пропадне, а колкото за тях, ако се наложи да останат някъде по пътя, по-добре ще им е да бъдат под покровителството на княгиня Ана, а не на Александра, защото при онзи двор по-малко обичат кръстоносците, а повече Збишко. Наистина Мачко възрази, че умът не е женска работа и че не подобава на момиче да разсъждава така, като че наистина има ум, но не се възпротиви решително, а скоро и съвсем отстъпи, когато Ягенка го дръпна настрана и му заговори със сълзи на очи:
— Знаете ли!… Бог вижда сърцето ми, че и сутрин, и вечер го моля за оная Данушка и за Збишковото щастие! Бог на небесата знае това най-добре! Но и Хлава, и вие казвате, че тя е вече загинала и че няма да излезе жива от ръцете на кръстоносците, и ако е така, тогава аз…
Тук тя се малко поколеба, насъбраните сълзи потекоха бавно по бузите й и завърши тихичко:
— Тогава искам да бъда близо до Збишко…
Тия сълзи и думи развълнуваха Мачко, но той отговори:
— Ако оная загине, Збишко от тъга няма и да те погледне.
— И аз не искам да ме гледа, но искам да бъда при него.
— Нали знаеш, че и аз бих искал това, което и ти; но той в голямата си тъга може изпърво и да те нахока…
— Нека си хока — отговори тя с тъжна усмивка. — Но няма да направи това, защото не ще знае, че съм аз.
— Ще те познае.
— Няма да ме познае. Вие също не ме познахте. Ще му кажете, че не съм аз, а Яшко, пък Яшко нали по лице съвсем прилича на мене. Ще му кажете, че е порасъл и толкова, а нему дори и през ум не ще мине, че не е Яшко.
Тук старият рицар припомни още нещо за прибраните едно към друго колене, но тъй като и момчетата понякога имаха такива колене, това не можеше да бъде пречка, толкова повече, че Яшко имаше наистина почти също такова лице, а косата му след последното подстригване пак беше израсла дълга и той я прибираше в мрежа, както другите дворянски момчета и самите рицари. Поради това Мачко отстъпи и почна да говори вече за пътуването. Трябваше да тръгнат на сутринта, Мачко реши да навлезе в страната на кръстоносците, да стигне до Бродница, там да поразпита и ако въпреки предвижданията на Лихтенщайн магистърът е още в Малборг, да отиде там, а в противен случай да тръгне край границата на кръстоносците към Спихов и да разпитва по пътя за младия полски рицар и неговата свита. Старият рицар се надяваше, че по-лесно ще научи нещо за Збишко в Спихов или при двора на княз Януш Варшавски, отколкото дето и да е другаде.
И така те потеглиха на сутринта. Пролетта вече беше дошла напълно и разливите на реките Скрива и Дрвенца заприщваха пътя, така че едва на десетия ден след напущането на Плоцк пътниците минаха границата и се озоваха в Бродница. Градчето беше чисто и уредено, но още при влизането можеше да се познае суровостта на немското управление, защото една огромна зидана бесилка55, издигната вън от града, по пътя за Горченица, беше окичена с телата на обесени, едно от които беше женско тяло. На стражевата кула и на замъка се развяваха знамена с червена ръка на бяло поле. Пътниците обаче не завариха там самия управител, защото бил заминал за Малборг с част от охраната и начело на дворяните от околността. Тези сведения Мачко получи от един стар кръстоносец, сляп с двете очи, който бил някога управител на Бродница, а по-късно, понеже се бил привързал към града и замъка, останал в него да доживее последните си дни. Когато градският свещеник му прочете писмото на Лихтенщайн, той прие Мачко гостоприемно, а понеже беше живял дълго време всред полското население, говореше много добре полски, ето защо с него можеше лесно да се приказва. Случило се беше преди шест седмици да ходи в Малборг, дето като опитен рицар били го повикали на военен съвет, та знаеше какво става в столицата. Запитан за младия полски рицар, той каза, че името не помни, но чул за някой си, който изпърво учудил всички, дето още толкова млад е дошъл като препасан рицар, и, второ, че се бил благополучно на турнира, който великият магистър уредил според обичая за чужденците гости, преди да замине на военен поход. Постепенно той си припомни дори, че тоя рицар бил обикнат и взет под покровителство от могъщия й знатен брат на магистъра, Улрих фон Юнгинген, и му дал железни писма56, с които младежът по-късно тръгнал навярно на изток. Мачко много се зарадва от тия известия, защото не се съмняваше ни най-малко, че този млад рицар е бил Збишко. При това положение сега нямаше защо да се отива в Малборг. Въпреки че великият хоспиталиер или другите останали там орден ски служители и рицари биха могли да му дадат може би още по-подробни сведения, те в никой случай не биха могли да му кажат къде се намира сега Збишко. Пък и самият Мачко знаеше най-добре от всички де ще го намери, защото не беше мъчно да се досети, че той се навърта около Щитно или ако не е намерил там Дануша, продължава да я търси в по-далечните източни замъци и владения.