— С момъка ли?
— Не беше той момък тогава, но си беше здравеняк още от малък. Случваше се още дванайсетгодишен да опре арбалета о земята, да натисне с корем и така да го обтегне с витела, че нито един от ония англичани, които видяхме при Вилно, не ще може да го обтегне по-добре.
— Толкова ли е бил силен?
— Носеше и той като мене шлем, а когато направи тринайсет години — и щит за пешак.
— Надали сте останали там без войни.
— Все благодарение на Витолд. Този княз тогава беше при кръстоносците и всяка година нападаха заедно Литва около Вилно. С тях вървеше всякакъв народа немци, френци, англичани — майстори в стрелбата с лъкове, чехи, швейцарци и бургундци. Изпосякоха горите по пътя си, крепости строяха и накрай покориха Литва, жестоко, с огън и меч, така че целият народ, който населяваше тая земя, искаше вече да я напусне и да си търси друга, ако ще би и накрай света, ако ще би и при тартора на дяволите, само да е по-далече от немците.
— Чуваше се и тук, че всички литовци искали да се изселят с жените и децата си, но ние не вярвахме.
— А пък аз го видях с очите си. Ех! Ако не беше Миколай от Москожов, да не беше Яшко от Олешница, па без да се хвалим, ако не бяхме и ние, не щеше да има вече Вилно.
— Знаем. Вие не предадохте крепостта.
— Да, не я дадохме. Слушайте сега добре какво ще ви кажа, защото аз служа отдавна и разбирам от война. Още старите казваха „Яростната Литва“ — и то е истина! Бият се те добре, но на открито поле не могат да се мерят с рицарите. Виж, когато немските коне затънат в блатата или гората е гъста — тогава работата е друга.
— Немците са добри рицари! — извикаха гражданите.
— Като стена стоят те един до друг в своите железни брони, така закрити, че едва можеш да видиш през наличника очите на тия кучи синове. И вървят като стена. Случваше се литовците да нападнат такава стена и да се разсипят като пясък, ако ли пък не се разсипят, немците ще ги повалят а изпогазят. Но те не са само немци, защото, колкото народи има по света, всичките служат у кръстоносците. А пък са войнствени! Случваше се не един път някой рицар да се наведе, да насочи напред копието и сам-самичък преди битката да нападне цяла войска като ястреб — ято.
— Исусе! — извика Гамрот, — Ами кои от тях са най-добри?
— Зависи. С арбалет стреля най-добре англичанинът, който със стрела броня пробива, а на сто крачки гълъб улучва. Чехите секат страшно с брадви. А за двуръчния4 меч няма по-добър от немеца. Швейцарецът шлемове разбива с желязна тояга, но най-добри са рицарите, които идат от френската земя. Такъв ще ти се бие и с конница, и с пехота, а при това ще ти наговори някакви страшно войнствени думи, които не можеш и разбра, защото говорът им е такъв, като че ли тракат калаени паници, ако и да са набожен народ. Те ни укоряваха чрез немците, че помагаме на езичниците и сарацините срещу кръста, и се задължаваха да докажат това с рицарски двубой. Такъв именно съд божи е определен между четирима техни и четирима наши рицари, а срещата е назначена да стане при двора на Вацлав, крал римски и чешки5.
При тези думи още по-голямо любопитство обзе земевладелците и търговците. Те проточиха над каничките шии към Мачко от Богданец и го заразпитваха:
— Ами кои ще са от нашите? Казвайте по-скоро!
А Мачко поднесе чашата до устата си, изпи я и отвърна:
— Ей, не се бойте за тях. Ще бъде Ян от Влошчова, добжински кащелян6, ще бъде Миколай от Вашмунтов, още Яшко от Здаков и Ярош от Чехов: все славни рицари и яки момци. До копия ли дойде работата, до мечове ли или до секири — за всичко ги бива. Ще има какво да видят хорските очи, а ушите какво да чуят, защото, както казах, френецът и на шията му да стъпиш, той все рицарски думи ти приказва. Кълна се в бога и в светия кръст, че докато ония се набъбрят, нашите ще ги смажат.
— Ще се прославим, ако е рекъл господ — каза единият от шляхтичите.
— И свети Станислав! — добави другият.
После се обърна към Мачко и започна да го разпитва отново:
— Разправяйте по-нататък де! Хвалите немците и другите рицари, че са храбри и че лесно сломявали литовците. Ами с вас не им ли беше по-мъчно? Мигар с готовност излизаха и срещу вас? Как ви вървеше? Похвалете и нашите!
Но личеше, че Мачко от Богданец не е самохвалко, защото отговори скромно:
— Които бяха току-що дошли от далечни страни, нападаха охотно, но като се опитаха веднъж-дваж, нямаха вече сърце да се бият, защото нашият народ е жилав и за тая жилавост често ни укоряваха: „Презирате смъртта, казват, но помагате на неверниците литовци и затова ще бъдете осъдени на вечни мъки!“. А нашата упоритост още повече растеше, защото това не е истина! Кралят и кралицата покръстиха Литва и всеки човек там признава господа Исуса Христа, при все че не всеки умее да се моли както трябва. Знае се също, че когато изнесли от храма в Плоцк идола и го хвърлили на земята, дори нашият милостив господар заповядал да му запалят свещ — та свещениците трябвало да му обясняват, че такова нещо не бива да правят. А какво остава за обикновените хора! Мнозина от тях си казват: „Князът ми заповяда да се покръстя — покръстих се, заповяда ми да се кланям на Христа — кланям се, но защо да не дам малко извара на старите езически дяволи или да не им хвърля печена ряпа, защо да не им отлея пяна от пивото. Не сторя ли това, я конете ми ще заболеят, я кравите ще окраставеят или пък в млякото им ще има кръв, я на жътвата ще се напакости.“ И мнозина правят така, затова ги и подозират, че са езичници. Но те го правят от незнание и защото се страхуват от дяволите. Добре им е било на тия дяволи едно време: имали си и дъбрави, и големи горски хижи, и коне за езда, и десетък вземали. А сега горите изсечени, няма какво да се яде — по градовете бият камбани, цялата тази нечестива сбирщина се изпокри в най-гъстите гори и там вие от мъка. Отиде ли литовец в гората, ту един дявол, ту друг го дърпа за кожуха и казва: „Дай!“ Някои все още дават, но има и смели селяни, които не искат нищо да дадат, а дори и самите дяволи ловят. Един селянин насипал печен грах във волски мехур, а в мехура веднага влезли тринайсет дявола. Той го затъкнал с глогова клечка и го занесъл във Вилно да го продаде на монасите-францисканци, които му дали на драго сърце двайсет монети, за да унищожат враговете на Христовото име. Аз видях с очите си този мехур; от него излизаше страшна воня и дразнеше ноздрите още отдалече — така тия нечестиви духове издаваха страха си от светената вода…