Към края гласът й затрепера като че от вълнение или жал, а когато свърши, в стаята настана кратко мълчание. Само от липите на двора се разнасяха песните на славеите и сякаш изпълваха през отворените прозорци цялата стая. Очите на всички се обърнаха към Юранд, който със затворени клепачи и с отметната назад глава не показваше ни най-малък признак за живот.
— Чувате ли? — запита го най-сетне отец Калеб.
А той отметна още повече глава, вдигна лявата си ръка и показа с пръст небето.
Лунната светлина падаше право на лицето му, на бялата му коса, на изгорените очи, и на това лице беше изписано такова страдание и същевременно такава безгранична покорност пред волята божия, та на всички се стори, че виждат само душа, освободена от телесните окови, която веднъж за винаги се е отказала от земния живот, не чака вече нищо от него и на нищо не се надява.
И отново настъпи мълчание, и отново се чуваха само вълни от славееви гласове, които изпълваха двора и стаята.
Внезапно силна жалост и нещо като детска обич обхвана Ягенка към тоя злочест старец, тя се поддаде на чувството си, затече се към него, хвана ръката му и почна да я целува и да я облива със сълзи.
— И аз съм сираче! — се изтръгна от дълбочината на разтъженото й сърце. — Аз не съм никакво момче, а съм Ягенка от Згожелице. Мачко ме взе със себе си, за да ме запази от лоши хора, но сега ще остана с вас, докато бог ви върне Дануша.
Юранд не изрази дори учудване, сякаш вече знаеше от по-рано, че тя е девойка, само я прегърна и притисна до гърдите си, а тя, като все му целуваше ръка, продължи да говори с прекъсван от ридания глас:
— Ще остана с вас, а Данушка ще се върне… После ще отида в Згожелице… Бог бди над сираците! Немците убиха и моя татко, но вашата обична е жива и ще се върне. Дай това, милостиви боже, дай го, Богородице милостива!
А отец Калеб изведнъж коленичи и се обади с тържествен глас:
— Кирие елейсон!
— Христе елейсон!57 — отговориха заедно чехът и Толима.
Всички паднаха на колене, защото разбраха, че това е молебствие, което се прави не само при смърт, но и за избавление от смъртна опасност на близки и скъпи лица. И Ягенка коленичи, Юранд се смъкна от стола на колене и всички заговориха в хор:
— Кирие елейсон! Христе елейсон!… Боже отче от небето, смили се над нас!… Сине божи, изкупителю на света, смили се над нас…
Хорските гласове и молитвените възгласи: „Смили се над нас!“ — се смесваха с чуруликането на славеите.
Но внезапно опитомената вълчица се надигна от мечешката кожа, постлана пред креслото на Юранд, приближи се до отворения прозорец, опря се на рамката му, вдигна към месеца триъгълната си глава и почна да вие тихо и жаловито.
Макар чехът да обожаваше Ягенка, а сърцето му все повече да се привързваше към хубавата Анулка, все пак младата му и храбра душа се стремеше преди всичко към война. Наистина той се бе върнал в Спихов по заповед на Мачко, защото беше изпълнителен, а при това намираше и някаква наслада в мисълта, че ще бъде пазител и покровител на двете девойки, но когато сама Ягенка му каза — което в същност беше истина, — че тях в Спихов нищо не ги заплашва и че негов дълг е да бъде при Збишко, той се съгласи с радост. Мачко не му беше непосредствен началник, та лесно можеше да се оправдае пред него, като каже, че не е останал в Спихов по заповед на истинската си господарка, която му заповядала да отиде при пан Збишко.
А Ягенка направи това с мисълта, че един оръженосец с такава сила и сръчност винаги може да потрябва на Збишко и да го избави от не една беда. Нали той бе доказал това още по времето на княжеския лов, когато турът без малко не уби Збишко. Толкова повече можеше да му бъде полезен на война, особено такава, каквато се водеше на жмуджката граница. Главчо толкова много се стремеше към бойното поле, че щом се върнаха с Ягенка от Юранд, той падна в краката й и рече:
— Позволете ми сега да се поклоня на ваша милост и да ви помоля да ми пожелаете добър път.
— Как така? — попита Ягенка. — Още днес ли искаш да тръгнеш?
— Утре, преди да съмне, за да си починат през нощта конете. Много далечен е пътят до Жмудж.
— Тогава тръгвай, защото по-лесно ще настигнеш рицаря Мачко.
— Мъчно ще е. Старият пан е издръжлив на всичко и ме е изпреварил с няколко дни. При това той ще мине през Прусия, за да си съкрати пътя, пък аз трябва да мина през горите. Панът има писма от Лихтенщайн, които може да показва по пътя, а аз би трябвало да показвам ето това — и така да си проправям път.