— Тук нищо не струват едрите бойни коне — каза осведоменият Мачко, като си спомни предишната служба при Витолд, — защото едрият веднага ще затъне в мочурите, а тукашният дребосък ще мине навсякъде почти като човек.
— Но в полето — отвърна чехът — тукашните не ще устоят на едрите немски коне.
— Няма да устоят. Затова пък немецът не може да избяга от жмуджанеца, нито ще го настигне, защото тези коне са така бързи, а може би и по-бързи от татарските.
— Все пак ми е чудно, защото видях пленените татари, които рицарят Зих доведе в Згожелице. Те всички бяха дребни хора и такива всеки кон може да носи, а тукашните хора са едри.
И наистина народът беше снажен. На светлината на огъня се виждаха изпод кожите и кожусите широки гърди и яки рамене. Повечето от тях бяха тънки, но кокалести и високи, изобщо по ръста си те надминаваха жителите на другите литовски краища, защото живееха на по-добра и по-плодородна земя, където по-рядко се чувствуваше гладът, който измъчваше понякога Литва. Затова пък бяха много по-диви от литовците. Във Вилно беше великокняжеският двор, там идваха князе от изток и запад, идваха пратеници, минаваха и чужденци търговци, поради което жителят на града и околността се запознаваше донякъде с чуждите обичаи; а тук чужденецът се явяваше само в образа на кръстоносец или на кавалер на меча60, които донасяха в глухите горски селища само огън, робство и покръстване чрез проливане на кръв, та всичко тук беше по-грубо, по-сурово и много по-близко до старите времена и по-враждебно към всичко ново: стари обичаи, стари начини за воюване, пък и по-упорито езичество, защото тук донасяше кръста не добрият вестител от Евангелието с апостолска любов, а въоръжен немски монах с душа на палач.
Скирвойло и най-знатните князе и боляри бяха вече християни, понеже бяха последвали примера на Ягело и на Витолд. Останалите, дори най-простите и най-диви войници, таеха в гърдите си смътно предчувствие, че иде смърт и край на предишния свят, на предишната им вяра. И те бяха готови да преклонят глава пред кръста, стига да не го издигаха омразните немски ръце. „Ние молим да се покръстим — викаха те към всички князе и народи, — но спомнете си, че сме хора, а не животни, които могат да се подаряват, купуват и продават.“ Все пак, докато старата вяра гаснеше, както гасне огън, на който никой не прибавя дърва, а от новата вяра сърцата се отвращаваха именно, защото към нея ги принуждаваше немското насилие, в душите на тези хора се бе родила пустота, безпокойство, жал по миналото и дълбока тъга. Чехът, който още от дете беше свикнал с веселата войнишка глъчка, с песни и шумна музика, за пръв път в живота си виждаше такъв тих, мрачен стан. Само тук-таме, край по-далечните от хижата на Скирвойло огньове, се чуваха звуци на цафари или пищялки или пък думите на тиха песен, която пееше някой народен певец. Войниците слушаха с наведени глави и с втренчени в огъня очи. Някои бяха клекнали край огъня, подпрели лакти на колене и скрили лицата си в ръце. Така покрити с кожите си, те приличаха на хищни горски зверове. Но когато вдигнеха глави към минаващите рицари, пламъкът осветяваше кротки лица и сини очи, съвсем не сърдити, нито пък хищни, които гледаха по-скоро така, както гледат тъжни и онеправдани деца. В края на стана лежеха на мъх ранените, които бойците бяха успели да изнесат от последната битка. Врачовете, така наречените „лабдариси“ и „сейтони“, мърмореха над тях заклинания или превързваха раните им с някакви лековити треви, а ранените лежаха мълчаливо и понасяха търпеливо болките и мъките. От горските дълбини, откъм поляните и лъговете, се чуваше подсвиркването на конярите, сегиз-тогиз подухваше вятър, който покриваше с дим целия стан и изпълваше с шум тъмната гора. А нощта ставаше все по-дълбока, огньовете почнаха да тлеят и да изгасват и настана още по-голяма тишина, която усилваше това чувство на тъга и угнетеност.
Збишко даде заповед на хората, които бяха под негова команда и с които лесно можеше да разговаря, защото между тях имаше няколко полочани, после се обърна към оръженосеца си и каза:
— Нагледа се вече до насита, а сега е време да се върнем в палатката.
— То се знае, че се нагледах — отговори оръженосецът, — но не съм особено доволен от това, което видях, защото веднага си личи, че това е разбита войска.
— Два пъти: преди четири дни край замъка и онзи ден, когато минавахме водата. А сега Скирвойло иска да отиде там за трети път, за да понесе трето поражение.
— Та как не разбира той, че с такава войска не може да успее срещу немците? Рицарят Мачко ми каза вече, пък сега и аз самият мисля, че не ще да са твърде добри и в битка тези момчета.
60
Член на рицарски орден, основан за борба с езичниците от римския епископ. Този орден се отцепил от Кръстоносния едва през XV век. — Б. пр.