— Много има да чака! — извика Збишко.
— Гледайте също да не забележи загриженост на лицето ви, защото веднага би се зарадвал.
След тези думи те настигнаха другите и се смесиха с двора на княгинята. Пратеникът на кръстоносците, като ги видя, тутакси прие надменен и презрителен вид, ала те се направиха, че съвсем не го виждат. Збишко се спря край Дануша и почна весело да й разказва, че от хълма Краков се вижда вече добре, а Мачко заразправя за един от певците за необикновената сила на пана от Тачево, който пречупил копието в ръката на Збишко като сухо стъбло.
— А защо го е счупил? — запита певецът.
— Защото момчето нападна немеца, но така, на смях.
На певеца, който беше шляхтич и човек опитен, тави шега не му се видя особено прилична, но понеже Мачко говореше за нея небрежно, не й придаде особено значение. Това тяхно държане почна да ядосва немеца. Той погледна веднъж-дваж Збишко, после Мачко; най-после разбра, че те няма да слязат от конете и че нарочно не му обръщат внимание. В очите му блесна нещо като стомана и той веднага почна да се сбогува а княгинята…
Но когато отмина малко, панът от Тачево не можа да се сдържи и му каза на прощаване:
— Вървете смело, храбри рицарю. Тук е мирна страна и никой няма да ви нападне освен някое хлапе — шегобиец…
— Макар обичаите в тая страна да са странни, аз търсех от вас не защита, а другарство — отвърна Лихтенщайн; — все пак надявам се, че ще се срещнем пак и в този двор, и някъде другаде…
В последните думи звучеше нещо като скрита закана, затова Повала отговори сериозно!
— И това ще бъде…
След тия думи той се поклони, обърна се назад, сви рамене и продума с половин глас, но така, че да чуят най-близките:
— Жалък глист! Бих те дигнал аз от седлото с върха на копието и бих те държал тъй във въздуха, докато прочетеш три пъти „Отче наш“!…
И той заговори с княгинята, която познаваше добре. Ана Данута го запита какво върши по пътя и той я осведоми, че обикаля по заповед на краля да поддържа реда из околността, дето сега покрай многото гости, които се стичат отвсякъде в Краков, лесно може да се случи някаква разправия. И за доказателство приведе случката, на която преди малко стана свидетел. Като съобрази обаче, че има още доста време да помоли княгинята да се застъпи за Збишко, ако стане нужда, той не придаде особено значение на случката, за да не разваля веселото настроение. И наистина княгинята дори се засмя, че Збишко толкова се разбързал за паунови пера, а други пък, като узнаха как е пречупено копието, се удивяваха, че панът от Тачево тъй лесно е направил това с една ръка…
Той беше малко самохвалко и се радваше, че го величаят, най-сетне почна сам да разказва за своите подвизи, които бяха прославили името му, особено в Бургундия, при двора на Филип Смели. Там веднъж по време на турнир счупил копието на един арденски рицар, а него самия сграбчил през кръста, извлякъл го от седлото и го хвърлил нагоре на височина едно копие, при все че арденецът цял бил облечен в желязо. Филип Смели му подарил за това златна верижка, а княгинята — кадифено пантофче, което той оттогава носи на шлема си.
На тоя разказ се удивиха всички с изключение на Миколай от Длуголяс, който каза:
— Няма вече в днешните изнежени времена такива мъже, каквито имаше през време на моята младост, или такива, за каквито ми е разказвал баща ми. Случи ли се сега някой шляхтич да раздере желязна ризница, да натегне арбалет без вител или да превие между пръстите си боен нож, той се смята вече за юнак и се превъзнася над всички други. А някога това правеха и девойки…
— Не отричам, че в миналото хората са били по-силни — отговори Повала, — но и днес ще се намерят яки юнаци. На мене господ не се поскъпил да ми даде сила в костите, но аз не се смятам за най-силния мъж в кралството. Виждали ли сте някога Завиша от Гарбов? Той и мене би надвил.
— Виждал съм го. Плещите му са широки колкото краковската камбана.
— Ами Добко от Олешница? Веднъж на един турнир, който кръстоносците бяха уредили в Торун, той просна на земята дванайсет рицари за голяма своя слава и за слава на нашия народ.
— Но нашият мазур, Сташко Бичето, беше по-силен, пане, и от вас, и от Завиша, и от Добко. За него разправяха, че като стиснел в шепа току-що отсечен клон, изцеждал от него сок.10
— Сок и аз ще изстискам! — извика Збишко.
И преди още някой да му предложи да опита, той скочи на края на пътя, откърши доста дебел клон от едно дърво, стисна му края пред очите на княгинята и на Дануша така силно, че наистина започнаха да капят капки сок по пътя.
— Ах, Исусе! — извика Офка от Яжомбково, като видя това. — Не отивай на война, защото ще бъде жалко, ако загинеш, преди да си се оженил…