И отново настъпи тишина, нарушавана само от обикновения шум на гората. Но скоро от източната страна на пътя до ушите на бойците стигнаха и човешки гласове. Изпърво смътни и доста отдалечени, постепенно те ставаха по-близки и по-ясни.
В същия миг Збишко изведе отреда си насред пътя и го построи в клин. Той самият застана начело, непосредствено зад него бяха Мачко и чехът. В следната редица застанаха трима души, а зад тях четирима. Всички бяха въоръжени добре: нямаха наистина тежки рицарски копия, защото в горските походи те бяха голяма пречка; вместо това имаха в ръце къси и по-леки жмуджеки копия за първото нападение, мечове и секири на седлата — за по-нататъшния бой.
Хлава наостри уши, ослуша се и прошепна на Мачко:
— Пеят, проклетниците!
— Чудно ми е само, че там гората се затваря пред нас и те не се виждат досега — отговори Мачко.
Тук Збишко, който смяташе, че няма защо повече да се крият и дори да говорят тихо, се обърна и каза:
— Защото пътят върви покрай потока и често прави завои. Ще се видим неочаквано, но така е по-добре.
— Ама че весело си пеят! — повтори чехът.
И наистина немците пееха, но не духовна песен, което се разбираше лесно по мелодията й. Като се вслушваше човек, можеше също да разпознае, че пеят не повече от петнайсетина души, а само един припев се повтаря от всички и се разнася като гръм по гората.
И така си вървяха те към смъртта, весели и пълни с жизнерадост.
— Ей сега ще ги видим — рече Мачко.
При тези думи лицето му изведнъж потъмня и доби някакъв вълчи израз, защото душата му беше неумолима и ожесточена, а освен това той не беше си отмъстил още за онова нараняване със стрела, което беше получил тогава, когато отиваше да занесе на магистъра писмото от сестрата на Витолд, за да спаси Збишко.
И сърцето му закипя, а жаждата за отмъщение го обля като вряла вода.
„Тежко и горко на онзи, който се счепка пръв с него“ — помисли Хлава, като хвърли поглед към стария рицар.
В това време полъхването на вятъра донесе ясно припева, който всички повтаряха в хор: „Tandaradei! Tandaradei!“ — и заедно с това чехът долови думите на познатата му песен:
Изведнъж песента секна, защото от двете страни на пътя се разнесе такова шумно и гласовито грачене, като че в тази част на гората имаше събор на всички гарвани. Немците се зачудиха отде са могли да се струпат толкова много гарвани и защо целият този грак иде от земята, а не от върховете на дърветата.
Първият ред войници дойде до завоя и се спря като вкопан, щом видя непознати и застанали насреща конници.
А Збишко в този миг се наведе на седлото, смушка коня и полетя:
— Напред!
След него полетяха и другите. От двете страни на гората се разнесе страхотният вик на жмуджките бойци. Около двеста крачки деляха Збишковите хора от немците, които мигом насочиха към ездачите своите копия, а по-задните редици със същата бързина се обърнаха към двете страни на гората, за да се бранят от странични нападения. Полските рицари биха се зачудили на тази сръчност, ако имаха време за чудене и ако конете им не ги отнасяха с всичка сила към блестящите, наведени напред копия.
По една благоприятна за Збишко случайност немската конница беше в тила на отреда, при колите. Тя наистина веднага се притече към пехотата, но не можеше нито да мине през нея, нито да я заобиколи и така да я закрие от първото нападение. А при това самата нея заобиколи цял мравуняк от жмуджанци, които почнаха да се изсипват от гъсталака като рояк ядовити оси, чието гнездо е настъпил непредпазлив пътник. А Збишко в това време се нахвърли със своите хора върху пехотата.
И я нападна без сполука. Немците опряха о земята долните краища на тежките копия и алебарди и ги държаха така равно и здраво, та леките жмуджки кончета не можеха да сломят тази стена. Конят на Мачко, ранен с алебарда в пищяла, се изправи на задните си крака, после зарови ноздри в земята. За миг смъртта се надвеси над стария рицар, но той, запознат с всякакви битки и опитен в приключенията, освободи краката си от стремената и хвана със здрава ръка острието на немското копие, което вместо да му прониже гърдите, му послужи за опора, после скочи, мушна се между конете и с изваден меч почна да напира срещу копията и алебардите, също както хищният сокол се нахвърля яростно върху ято дългоклюни жерави.
61
По розите той може да познае — Тандарадей! — де е лежала моята глава (откъс от любовна песен на Валтер фон дер Фогелвайде, немски поет-певец, живял в края на XII и началото на XIII век) — Б. пр.