По-нататък Збишко почна вече да се безпокои. Какво ще стане, ако стигнат по-висока и по-суха местност, дето на твърдата почва ще се изгубят видимите дотук следи? Или ако преследването продължи дълго време и ги доведе в населени места, дето жителите са навикнали отдавна да се подчиняват на кръстоносците, нападението и освобождението на Дануша би станало почти невъзможно, защото Зигфрид и Арнолд може и да не са се скрили зад стените на някой замък или градче, нс местните жители положително ще бъдат на тяхна страна.
За щастие тези страхове се оказаха напразни. Още на следната почивка те не намериха на уреченото време Сандерус, а вместо него откриха на един бор току до пътя голям знак, изрязан във вид на кръст, явно направен скоро. Те се спогледаха, лицата им станаха сериозни, а сърцата забиха по-силно. Мачко и Збишко веднага скочиха от седлата, за да разгледат следите по земята и ги търсеха внимателно, но не много дълго, защото следите сами се хвърляха в очи.
Сандерус явно се беше отбил от пътя към гората по следите на големите копита, не така дълбоки, както на пътя, но доста ясни, защото почвата тук беше торфеста, а тежкият кон при всяка крачка беше вбивал боровите иглици с гвоздеите на подковите си, от което бяха останали възчерни по краищата ямички.
От внимателните очи на Збишко не убягнаха и другите отпечатъци, затова той се качи на коня, а Мачко след него и почнаха да се съветват помежду си и с чеха със снишени гласове, като че неприятелят беше съвсем близо.
Чехът съветваше да тръгнат веднага пеш, но те не искаха да го направят, защото не знаеха колко време ще трябва да вървят през гората. Обаче някои от слугите трябваше да отидат напред пеша и щом забележат нещо, да съобщят, за да бъдат готови.
И без да се бавят, те навлязоха в гората. Друг знак, изсечен на друга борика, ги увери, че не са загубили следите на Сандерус. И наскоро забелязаха, че са на някакъв път или най-малко на по-широка горска пътека, по която неведнъж са минавали хора. Тогава бяха вече уверени, че ще намерят някакво горско поселище, а в него и ония, които търсеха.
Слънцето се беше вече наклонило към залез и светеше със златисти лъчи между дърветата. Вечерта щеше да бъде ясна. Гората беше тиха, защото зверовете и птиците се бяха прибрали за почивка. Само тук-таме между осветените от слънцето клони се мяркаха катерички, цели червени от вечерните лъчи. Збишко, Мачко, чехът и слугите яздеха един след друг като жерави. Старият рицар знаеше, че слугите, които вървяха пеша, са доста напред и ще ги предупредят навреме, затова говореше с братанеца си, без да снишава много гласа си.
— Да пресметнем по слънцето — каза той. — От последния престой до мястото, дето беше знакът, минахме много голямо разстояние. Краковският часовник би показал три…62 Значи, Сандерус отдавна е между тях и е имал време да им разкаже приключенията си. Само да не ни измени.
— Няма да ни измени! — отвърна Збишко.
— И дано му повярват — довърши Мачко. — Не му ли повярват, зле ще си пати.
— А защо да не му повярват? Знаят ли нещо за нас? Нали го познават. Често се случва пленници да избягат.
— И друго мисля аз: ако им е казал, че е избягал от плен, може би ще се побоят да не го преследват някои и ще тръгнат веднага по-нататък.
— Не. Той ще знае как да ги преметне. Пък и те разбират, че толкова далече потерята няма да отиде.
И те млъкнаха за малко, обаче скоро на Мачко се стори, че Збишко му шепне нещо, та се обърна и попита:
— Какво казваш?
Но Збишко беше вдигнал очи нагоре и шепнеше не на Мачко, а поверяваше на бога Данушка и своето смело начинание.
Мачко почна да се кръсти, но едва се прекръсти веднъж, когато един от изпратените напред момци изскочи неочаквано пред тях от лесковия гъсталак и каза:
— Въглищарска колиба! Тук са!
— Стой! — прошепна Збишко и в същия миг скочи от коня.
След него скочиха Мачко, чехът и момците, трима от които получиха заповед да останат с конете, да ги държат готови и да гледат да не би, пази боже, някой от тях да изцвили. А на останалите петима Мачко каза:
— Там ще намерите двама коняри и Сандерус, които веднага ще вържете, пък ако има някой въоръжен и поиска да се брани, удряйте по главата.
И незабавно тръгнаха напред. По пътя Збишко прошепна още веднъж на чичо си:
— Вие дръжте стария Зигфрид, пък аз — Арнолд.
— Само пази се! — отговори старецът.
И смигна на чеха в знак, че всеки миг трябва да бъде готов да се притече на помощ на младия си господар.