I
Не помогнаха нежните думи, нито милувките, нито молбите — Данушка не познаваше никого и не дойде в съзнание. Единственото чувство, което обземаше цялото й същество, беше ужасът, подобен на онзи плах ужас, какъвто проявяват уловените птички. Когато й донесоха храна, тя не искаше да яде пред хората, макар по лакомите погледи, хвърляни към яденето, да личеше, че е гладна може би от много време. Останала сама, тя се нахвърли върху храната с лакомство на диво зверче, но щом Збишко влезе в колибата, внезапно избяга в ъгъла и се скри зад една връзка сух хмел. Напразно Збишко отваряше прегръдки, напразно протягаше ръце, напразно молеше с потиснати сълзи. Тя не искаше да излезе от скривалището дори и тогава, когато в стаята запалиха огън и при неговата светлина вече можеше да разпознае чертите на Збишко. Изглеждаше, че паметта й я е напуснала заедно със съзнанието. И той се вглеждаше в нея и в отслабналото й лице с отпечатък на застинал ужас, в хлътналите й очи, в изтърканите остатъци от дрехи, с които беше облечена, и сърцето му се свиваше от болка и ярост при мисълта в какви ръце е била и как са се отнасяли с нея. Най-сетне безумието на гнева го овладя тъй страшно, че грабна меча, спусна се с него към Зигфрид и непременно щеше да го убие, ако Мачко не бе го хванал за рамото.
Тогава те се сбориха почти като врагове, но младежът беше тъй отслабнал от борбата с великана Арнолд, та старият рицар надделя, изви му ръката и извика:
— Полудя ли, какво става с тебе?
— Пуснете ме — отговори Збишко, като скърцаше със зъби, — защото душата ми ще се пръсне.
— Нека се пръсне! Няма да те пусна! По-добре си разбий главата о дървото, отколкото да опозориш и себе си, и целия ни род.
Стиснал като с железни клещи дланта на Збишко, той заговори сърдито:
— Опомни се! Ще дойде ред да си отмъстиш, но ти си препасан рицар. Как така? Вързан пленник ли ще мушкаш? На Данушка няма да помогнеш, а какво ще ти остане? Нищо освен позор. Ще кажеш, че на кралете и на князете неведнъж се е случвало да убиват пленниците си? Да! Но не у нас! И което тях отмине, тебе няма да отмине. Имат си те кралства, градове, замъци, а ти какво имаш? Рицарска чест. Тях може никои да не укори, но тебе ще заплюе в очите. Опомни се, за бога!
Настъпи късо мълчание.
— Пуснете ме! — повтори мрачно Збишко. — Няма да го намуша.
— Ела при огъня, ще се посъветваме.
И го поведе за ръка към огъня, който слугите бяха наклали край въглищарските купчини. Мачко седна там, позамисли се и каза:
— Спомни си още, че си обрекъл на Юранд това старо куче. Той ще му отмъсти и за своята, и за Данушината мъка! Той ще му плати, не бой се! И си длъжен да предоставиш това на Юранд. Той има право. А това, което на тебе не е позволено, на Юранд ще е позволено, защото не той е хванал пленника, а ще го получи от тебе като подарък. И без позор и без укор, ако ще, и кожата му може да одере — разбираш ли ме?
— Разбирам — отговори Збишко. — Право казвате.
— Вижда се, че разумът ти се връща. Пък ако ли дяволът още те изкушава, помни също и това, че даде обет да извикаш Лихтенщайн и други кръстоносци на двубой, но ако убиеш обезоръжен пленник и това се разчуе чрез слугите, нито един рицар не ще излезе да се бие с тебе и ще бъде прав. Пази боже! Нещастията и без това са много, нека поне позор да няма. По-добре да обсъдим какво трябва да правим сега и как да се отнесем.
— Кажете! — рече младежът.
— Аз казвам така: тая змия, която пазеше Дануша, би могла да се смаже, но тъй като не подобава на рицари да се цапат с женска кръв, ще я предадем на княз Януш. Тя гласеше измяната още в горския дворец, при княза и княгинята, нека я съдят мазовецките съдилища и ако не й строшат костите на колело, ще оскърбят божието правосъдие. Додето не срещнем някаква друга жена, която би могла да я замести при Дануша, дотогава тя е потребна, после може да я вържем на някой кон за опашката. А ние трябва да свърнем час по-скоро в мазовецките гори.
— Разбира се, не веднага, защото е нощ. А ако е рекъл господ, може Дануша утре да дойде малко на себе си.
— Нека и конете си починат добре. Ще тръгнем на съмване.
По-нататъшният им разговор бе прекъснат от гласа на Арнолд фон Баден, който, легнал по гърба си доста далече и вързан на „тояга“63 за собствения си меч, започна да вика нещо по немски. Старият Мачко стана и отиде при него, но като не можеше да разбере добре думите му, почна да се озърта за чеха.
Но Хлава не можа да дойде веднага, защото беше зает с нещо друго. Докато Мачко и Збишко разговаряха край огнището, той отиде при орденската послушница, разтърси я като крушово дръвце и каза:
— Слушай, кучко! Ще идеш в колибата и ще постелеш на господарката легло от кожи, но преди това ще и облечеш твоите здрави дрехи, а сама ще се премениш с ония дрипи, с които я заставяхте да ходи… проклета ви майка!
63
С вързани ръце и крака през примката над дланите, сложени на коленете, бил проврян мечът, пъхнат напреки под коленете, така че пленникът бил напълно обезсилен и неподвижен. — Б. пр.