Като видя Юранд, Збишко заповяда да сложат носилката на земята, която и той сам носеше дотогава откъм възглавето, после се приближи до стареца и завика с такъв страшен глас, с какъвто се вика от безкрайна болка и отчаяние:
— Търсих я, докато я намерих и отървах, но тя предпочете да отиде при бога, а не в Спихов!
И мъката го сломи напълно, той се хвърли на гърдите на Юранд, прегърна го за шията и зарида:
— О, Исусе, о, Исусе! О, Исусе!…
При тази гледка сърцата на въоръжените спиховски войници кипнаха и те почнаха да удрят с копията по щитовете, като не знаеха как иначе да изразят скръбта си и жаждата за отмъщение. Жените се разридаха една от друга по-силно, вдигнаха дългите си престилки към очите или изцяло покриваха с тях глави и викаха до небесата: „Ой, съдба, съдба! За тебе веселба, а за нас плач. Смъртта те покоси, Костеливата те взе — ой, ой!“ А някои отмятаха назад глави, затваряха очи и продължаваха: „Зле ли ти беше, цветенце, тук с нас — зле ли? Татко ти остана в голяма жалба, а ти вече ходиш по божиите чертози — ой! Ой!“ На края други укоряваха умрялата, че не се е смилила над бащиното и мъжовото сирачество и над сълзите им. И това ридание, и тази тъга беше като песен, защото тоя народ не умееше да изрази иначе своята болка.
А Юранд се измъкна от прегръдките на Збишко и протегна пред себе си тоягата в знак, че иска да се приближи до Дануша. Тогава Толима и Збишко го хванаха под мишница и го доведоха до носилката, а той коленичи пред тялото, опипа го с ръка от челото до кръстосаните ръце и поклати няколко пъти глава, сякаш искаше да каже, че това е тя, неговата Дануша, а не някой друг, и че познава детето си. После я прегърна с едната ръка, а другата, лишена от китката, вдигна нагоре и присъствуващите отгатнаха това нямо оплакване пред бога, по-красноречиво от всякакви скръбни думи. Збишко, чието лице след краткото избухване отново се бе напълно вкаменило, коленичи от другата страна мълчалив, подобен на каменна статуя, и наоколо стана тъй тихо, че се чуваше само цвъртежът на щурците и бръмченето на всяка прелитаща муха. Най-сетне отец Калеб поръси със светена вода Дануша, Збишко, Юранд и запя „Requiem aeternam“64. Като свърши пеенето, почна да се моли гласно и се моли дълго, а на хората се струваше, че чуват гласа на пророк, който проси щото тази мъка на невинното дете да бъде онази капка, която препълва чашата на неправдата, и да настане денят на съда, наказанието, гнева и поражението.
После тръгнаха за Спихов, но не сложиха Дануша на колата, а продължиха да я носят пред шествието на украсената с цветя носилка. Камбаната не преставаше да бие, като че се обръщаше към тях и ги викаше при себе си, а те вървяха и пееха по широкото поле, под огромната златна вечерна заря, сякаш тази покойница ги водеше наистина към вечната светлина и сияние. Вече се здрачаваше и стадата се връщаха от паша, когато стигнаха в Спихов. Параклисът, в който положиха тялото, беше осветен силно с факли и восъчни свещи, По заповед на отец Калеб седем девойки трябваше поред да казват чак до стъмване молитви над тялото. А до съмване и Збишко не се отдалечи от Дануша и при утринната служба сам я положи в ковчега, който сръчните дърводелци бяха издялали през нощта от дъбово дърво и бяха направили на капака над главата прозорче от златист кехлибар.
Юранд в това време не беше там, защото с него ставаха чудни неща. Щом се върна в къщи, краката му отпаднаха, а когато го сложиха на леглото, загуби способност да се движи, а също и съзнанието къде се намира и какво става с него. Напразно отец Калеб му говореше, напразно го запитваше какво му е: той не чуваше, не разбираше, а легнал възнак, вдигаше нагоре клепачите на празните си очи и се усмихваше с прояснено и щастливо лице, а навремени помръдваше устни, като че говореше с някого. Свещеникът и Толима разбраха, че си говори със спасената дъщеря и на нея се усмихва. Ясно им бе също, че вече си отива и с очите на душата съзира вечното си щастие, но се излъгаха, защото той, безчувствен и глух към всичко, продължаваше да се усмихва така цели седмици и Збишко, който най-сетне замина с откупа за Мачко, го остави още жив.