А тя вдигна към него своите тъжни и добри очи и го запита:
— Защо не ми говориш на „ти“, като се знаем от малки.
— Не знам — отговори той искрено. — Някак си ми е неловко… и вие не сте вече онзи предишен дребосък, какъвто бяхте, ами… като че… нещо съвсем…
И не можа да намери сравнение, а тя го улесни и каза:
— Защото станах няколко години по-стара… пък немците и моя баща убиха в Силезия.
— Наистина! — отвърна Збишко. — Дай му, боже, царство небесно…
Няколко време те яздеха един до друг мълчаливи, замислени и като че заслушани във вечерния шум на бориките, после тя попита отново:
— Ами след откупването на Мачко ще останете ли по тия места?
Збишко я погледна учудено, защото досега той така изцяло се бе предал на скръбта и мъката си, та и през ум не му беше минавало какво ще стане по-късно. Затова вдигна очи нагоре, като че да размисли, и след малко отговори:
— Не знам! Исусе милостиви! Какво да кажа? Знам само едно, че, дето и да ида, моята зла орисница ще върви след мене. Ех, тежка съдба!… Ще откупя чичо, а после може би при Витолд ще ида, за да изпълня обета си срещу кръстоносците — и може да загина.
При тези думи очите на девойката се замъглиха, тя се наведе малко към момъка и му заговори тихичко, като че с молба:
— Не загивай, не загивай!
И отново замълчаха. Едва при самите стени на града Збишко се отърси от мислите, които го гризяха, и рече:
— Ами вие… ами ти ще останеш ли тук при двора?
— Не — отговори тя. — Тежко ми е без братята и без Згожелице. Чтан и Вилк там навярно са се вече оженили, пък и да не са, аз вече не се боя от тях.
— Ако е рекъл господ, чичо Мачко ще те отведе до Згожелице. Той ти е такъв приятел, че във всичко можеш да му се довериш. Но и ти помни за него…
— Кълна ти се свято, ще му бъда като родна дъщеря…
И при тия думи тя се разплака с обилни сълзи, защото й стана много тежко.
На другия ден Повала от Тачево дойде в странноприемницата при Збишко и му каза:
— След Боже тяло68 кралят веднага заминава за Рачонж на среща с великия магистър, а ти си причислен към кралските рицари и ще тръгнеш заедно с нас.
Збишко цял пламна от радост при тия думи, защото причисляването към кралските рицари не само го осигуряваше срещу измените и коварството на кръстоносците, но го покриваше с безгранична слава. Нали към тия рицари спадаше и Завиша Черни, и братята му Фарурей и Кручек, и самият Повала, и Кшон от Кози глави, и Стах от Харбимовице, и Пашко Злодей от Бискупице, и Лис от Тарговиско, и мнозина други страшни, най-прославени в страната и в чужбина. Крал Ягело бе взел малък отред от тях, защото някои бяха останали у дома си, а други бяха отишли да търсят приключения в задморски далечни страни, но той знаеше, че може без страх от кръстоноското коварство да отиде и с тези ако ще би, в Малборг, защото в случай на примка те биха съкрушили стените с яките си мишци и биха му пробили път всред немците. И младото Збишково сърце можеше да пламне от гордост при мисълта, че ще има такива другари.
Ето защо в първия миг Збишко дори забрави за скръбта си, стисна ръка на Повала от Тачево и му каза с радост:
— На вас и никому другиму дължа това, пане, на вас, на вас!
— Отчасти на мене — отвърна Повала, — отчасти на тукашната княгиня, но най-много на господаря наш милостиви, при когото иди веднага и падни в краката му, за да не помисли, че си неблагодарен.
— Кълна се в бога, че съм готов да загина за него! — извика Збишко.
X
Срещата в Рачонж на острова на Висла, за която кралят замина наскоро след Боже тяло, не беше благоприятна и не доведе до такова съгласие и уреждане на различните въпроси, както другите срещи, които станаха на същото място две години по-късно, когато кралят получи предателски заложената от Ополчик на кръстоносците Добжинска земя заедно с Добжин и Бобровники. Ягело дойде много сърдит поради клеветите, които кръстоносците разпространяваха за него при западните дворове и в самия Рим, а освен това възмутен от непочтеността на Ордена. Магистърът не искаше да води преговори за Добжин и правеше това с умисъл — както самият той, така и другите орденски големци повтаряха всеки ден на поляците: „Война не искаме нито с вас, нито с литовците, но Жмудж е наш, защото сам Витолд ни го даде. Обещайте, че няма да му помагате, и войната с него ще свърши по-бързо, тогава ще може да се говори за Добжин и ще ви направим много отстъпки.“ Но кралските съветници имаха ясен и опитен разум и познаваха лъжите на кръстоносците, та не се оставяха да ги подведат. „Когато се засилите, ще станете още по-надменни — отговаряха те на магистъра. — Казвате, че не ви трябва Литва, а искате да поставите Скиргел на трона във Вилно. За бога! Това е Ягелово наследство и той едничък може да постави за княз на Литва когото иска, а вие не се намесвайте, за да не ви накаже нашият велик крал!“ На това магистърът отговаряше, че ако кралят е същинският господар на Литва, нека заповяда на Витолд да прекрати войната и да върне на Ордена Жмудж, защото иначе Орденът ще трябва да нападне Витолд там, дето може да го намери и да го уязви. Така пренията се протакаха от сутрин до вечер, като че ли в омагьосан кръг. Кралят не искаше да се обвързва с нищо, губеше все повече и повече търпение и казваше на магистъра, че ако Жмудж беше щастлив под властта на Ордена, Витолд не би помръднал и пръст, защото не би намерил нито повод, нито причина. Магистърът, който беше човек спокоен и по-добре от другите братя си даваше сметка за силата на Ягело, се мъчеше да смекчи краля, без да обръща внимание на ропота на някои сприхави и надменни кръстоноски вождове, не се скъпеше на хвалебни думи, а понякога дори ставаше смирен. Но понеже и в това смирение неведнъж прозвучаваха скрити заплашвания, всичко това не довеждаше до нищо. Преговорите за важните работи бързо се прекъснаха и още на другия ден почнаха да говорят само за по-маловажни въпроси. Кралят се нахвърли остро върху Ордена, задето поддържа разбойническите шайки, за нападенията и грабежите на границата, за отвличането на Юрандовата дъщеря и на малкия Яшко от Кретков, за убийствата на селяни и рибари. Магистърът отричаше, извърташе, кълнеше се, че това е станало без негово знание, и от своя страна обвиняваше, че не само Витолд, но и полски рицари са помагали на езичниците жмуджанци срещу кръста, за доказателство на което посочи Мачко от Богданец. За щастие кралят вече знаеше от Повала какво са търсили рицарите от Богданец в Жмудж и лесно можа да отговори на укорите, още повече понеже в свитата му беше Збишко, а в свитата на магистъра — двамата фон Баден, дошли с надежда, че може би ще им се случи да се бият на арената с поляци.