При все че хората от Ордена се бяха обрекли да живеят в бедност, на трапезата имаше златни и сребърни съдове и поднасяха скъпи южни вина, защото магистърът искаше да омае очите на полските пратеници. Но въпреки многото блюда и любезното канене, на гостите някак не беше особено приятна тази обедна гощавка поради мъчнотиите на разговора и сериозността, която всички трябваше да спазват. Затова пък вечерята в огромната орденска трапезария беше много по-весела, защото на нея се събраха всички кръстоносци и всички гости, които не бяха още успели да заминат срещу Витолд с войската на маршала. Това веселие не бе нарушено нито от един спор, нито от една свада. Наистина чужденците-рицари, като предвиждаха, че ще им се случи някога да се бият с поляците, ги гледаха недружелюбно, но кръстоносците от по-рано ги бяха предупредили да се държат спокойно и ги молиха за това най-настоятелно, да не би в лицето на пратениците да оскърбят краля и цялото кралство. Но дори и тук кръстоносците бяха проявили своето недоброжелателство, като предпазваха гостите от избухливостта на поляците с думите „за всяка по-остра дума веднага ще ти изскубе брадата или ще те мушне с ножа“. Ето защо гостите бяха учудени после от добродушието на Повала от Тачево и Зиндрам от Машковице, а по-умните съобразиха, че не полските обичаи са груби, а езиците на кръстоносците са злобни и ядовити.
Някои от тях, навикнали на изисканите забави при изтънчените западни дворове, си съставиха дори не особено добро мнение за обичаите на самите кръстоносци, защото на тази гощавка имаше много креслива свирня, груби песни на „шпилманите“, дебелашки шеги на шутовете, танцуваха мечки и босоноги моми. А когато се учудиха на присъствието на жени във Високия замък, стана ясно, че уставът се нарушавал вече отдавна и че самият велик Винрих Книпроде бил танцувал тук на времето си с прекрасната Мария фон Алфлебен. Братята обясняваха, че в замъка жени не могат да живеят, но могат да идват в трапезарията на гощавки и че миналата година жената на княз Витолд, която живяла в кралски наредена стара топчийница в Предзамъка, идвала тук всекидневно да играе на дама с позлатени пулове, които всяка вечер й подарявали.
Играха и тази вечер не само на дама и на шахмат, но и на зарове, играеха дори повече, отколкото приказваха, защото думите се заглушаваха от песните и от особено кресливата музика. Обаче всред общата глъчка наставаше и кратка тишина и веднъж, възползувай от такъв миг, Зиндрам от Машковице, уж като че нищо не знаеше, попита великия магистър дали поданиците му във всички земи обичат много Ордена. А Конрад фон Юнгинген отговори:
— Който обича кръста, е длъжен да обича и Ордена.
Този отговор се понрави и на кръстоносците, и на гостите, та почнаха да го хвалят за него, а той, зарадван, продължи:
— Който ни е приятел, на него под нашата власт е добре, а който ни е неприятел, срещу него имаме две средства.
— Какви? — попита полският рицар.
— Ваша милост може да не знаете, че аз слизам тук от своите покои в трапезарията по малката стълба в стената, а при тези стълби има една сводеста стая, в която, ако бях завел ваша милост, щяхте да узнаете първото средство.
— Вярно! — завикаха братята.
А панът от Машковице се досети, че магистърът говори за онази „кула“, пълна със злато, с която се хвалеха кръстоносците, та помисли малко и отговори:
— Едно време — ей! — много отдавна един германски император показал на нашия пратеник, който се казвал Скарбек72, такава стаичка и рекъл: „Имам аз е какво да победя господаря ти!“ А Скарбек му хвърлил там своя скъпоценен пръстен и казал: „Иди, злато, при златото; ние поляците обичаме повече желязото…“ И знаете ли ваша милост, какво станало после? После дошло Hundsfeld73…
— Какво е това Хундсфелд? — запитаха изведнъж петнайсетина рицари.