Сега всички очи се спряха с обич върху това прекрасно лице, което нито златото, нито скъпоценните камъни можеха да разхубавят повече. Кралицата вървеше бавно към олтара, с вдигнати нагоре очи, в едната ръка с молитвеник, а в другата с броеница. Збишко видя бялото като крий лице, сините очи, ангелските черти на лицето, пълни със спокойствие, добрина, милосърдие — и сърцето му заби като чук. Той знаеше, че според божите заповеди е длъжен да обича и своя крал, и своята кралица, и ги обичаше по своему; но сега сърцето му пламна ненадейно от една велика обич, която се поражда не по заповед, а лумва от само себе си като пламък и е същевременно и най-голяма почит, и покорност, и желание за жертва. Млад беше и буен рицарят Збишко, затова го обзе изведнъж желанието да изрази някак тази обич и вярност на поданик-рицар, да направи нещо за нея, да полети някъде, някого да надвие, нещо да завоюва и сам при това да си жертвува живота. „Дали да отида с княз Витолд — си казваше той, — защото как ще угодя на светата господарка, щом наблизо няма никъде война?“ Не му минаваше дори през ума, че може да угоди другояче освен с меч, копие или бойна секира, но затова пък беше готов сам-самичък да нападне цялата войска на Тимур Куция. Искаше му се веднага след литургията да възседне коня и да предприеме нещо. Какво? И сам не знаеше. Знаеше само, че не ще издържи, че му горят ръцете и че гори цялата му душа…
Той отново беше съвсем забравил за опасността, която го заплашваше. Забравил беше за миг дори и Дануша, а когато изведнъж из черквата се разнесе детско пеене, Збишко се сети за нея, но почувствува, „че това е съвсем друго“. На Дануша беше обещал вярност, трима немци и ще удържи думата си, но нали кралицата стои над всички жени? И когато помисли колко души би искал да убие заради кралицата, видя пред себе си цели грамади брони, шлемове, щраусови и паунови пера и усети, че наспроти желанието му и това би било малко…
През всичкото време не снемаше от нея очи и с развълнувано сърце мислеше с коя молитва да се помоли за нея, защото смяташе, че за кралицата не може да се моли как да е. Той знаеше да каже: „Pater noster, qui es in coelis, sanctificetur nomen Tuum“15, на което го беше научил един францисканец във Вилно, но дали защото самият монах не знаеше повече, или сам Збишко беше забравил останалото, важното е, че цялата „Отче наш“ не можеше да каже. Сега обаче той започна да си повтаря и потретя тези няколко думи, които в неговата душа означаваха: „Дай на нашата любима господарка здраве и живот, и щастие и се грижи за нея повече, отколкото за всички други.“ А понеже това казваше човек, над собствената глава на когото висеше съд и наказание, в цялата черква нямаше по-искрена молитва.
Когато литургията завърши, Збишко помисли, че ако би могъл да се яви пред кралицата, да падне пред нея по очи и да прегърне стъпалата й, после би могъл да настъпи, ако ще би, и краят на света. Но след първата литургия започна втора, после трета, а след това кралицата се оттегли в своите стаи, защото тя обикновено не ядеше нищо до обяд и нарочно не вземаше участие във веселите закуски, на които за развлечение на краля и на гостите се явяваха шутове и фокусници. А при Збишко дойде старият рицар от Длуголяс и го повика при княгинята.
— Ще прислужваш през време на закуската на мене и на Дануша като мой придворен — каза княгинята, — та дано ти се удаде да се харесаш на краля с някоя весела дума или постъпка, с които да спечелиш сърцето му. Ако кръстоносецът те познае, не ще може да се оплаче, щом види, че ми прислужваш на кралската трапеза.
Збишко целуна ръка на княгинята, после се обърна към Дануша и при все че беше навикнал повече на война и битки, отколкото на придворни обноски, изглежда, че знаеше какво трябва да направи рицарят, когато срещне сутрин дамата на сърцето си, затова отстъпи назад, престори се на зачуден и извика, като се кръстеше:
— В името на отца и сина и светия…
А Дануша вдигна към него сините си очи и попита:
— Защо, Збишко, се кръстиш, когато литургията завърши вече?
— Защото през тази нощ, очарователна панно, ти си се разхубавила толкова много, та просто се чудя!
Но Миколай от Длуголяс като стар човек не обичаше чуждите рицарски обичаи, затова сви рамене и каза:
— Какво ще си губиш напразно времето да й говориш за хубостта й! Дребосък е тя, който едва се е надигнал от земята…
Збишко веднага го изгледа предизвикателно.
— Пазете се да я наричате дребосък — каза той и пребледня от гняв — и знайте, че ако годините ви бяха по-малко, веднага бих поръчал да утъпчат земята зад замъка и нека дойде вашата или моята смърт…