Редом с моравците и чехите вървяха под своите знамена шестнайсет дружини конници от полските земи, в това число една пшемисълска, една лвовска, една халицка и три подолски, а след тях пехотата от същите земи, въоръжена предимно с ловни копия и коси. Мазовецките князе Януш и Жемовит водеха двайсет и първия, двайсет и втория и двайсет и третия отред. До тях вървеше конницата на епископите и на велможите, на брой двайсет и два отреда. Те бяха отредите на Яшко от Тарнов, на Йендрек от Тенчин, на Спитко Лелива и на Кшон от Остров, на Миколай от Михалов и на Збигнев от Бжеже, и на Кшон от Кози глави, и на Куб от Конецпол, и на Яшко Литенза, и на Кмита, и на Заклнка, а освен тях родовите полкове на Грифитите, на Бобовците, на Козите рога и разни други, които в битките се събираха под общото гербово знаме и имаха един н същ боен призив.
И тъй се разцъфтя земята под тях, както се разцъфтява ливада през пролетта. Вървеше цяла вълна коне, вълна хора, над тях гора от копия с разноцветни знаменца, подобни на мънички цветове, а отзад, в облаци прах, се движеше градската и селската пехота. Всички знаеха, че отиват към страшна битка, но знаеха, че „трябва“, та отиваха на драго сърце.
А на дясното крило се точеха дружините на Витолд под знамена с разни цветове, но с еднакво изображение на литовския герб. Никакъв поглед не можеше да обгърне цялото войнство, защото то се беше разтегнало всред полята и горите на едно пространство, широко повече от немска миля.
Малко преди пладне, като стигнаха до селата Логдау и Таненберг, войските се спряха на края на гората. Мястото изглеждаше удобно за почивка и бе защитено от всякакво неочаквано нападение, тъй като от лявата страна го миеше един ръкав на Домбровското езеро, от дясната — езерото Любен, а пред войските на цяла миля се откриваше широко поле. В средата на това пространство, което постепенно се издигаше в западна посока, се зеленееха мочурите на Грунвалд, а малко но далече се сивееха сламените покриви и голите тъжни угари на Таненберг. Неприятелят, който би поискал да се спусне към горите откъм хълма, лесно можеше да се забележи, но не се надяваха, че той ще настъпи по-рано от следния ден. Войските се спряха тук само за почивка, обаче опитният във военните работи Зиндрам от Машковице запазваше дори и през време на поход бойния ред и настани войските така, та всеки миг да бъдат готови за бой. По заповед на вожда бяха изпратени веднага на леки и бързи коне разузнавачи по посока на Грунвалд и Таненберг и по-нататък, за да изследват околността, а в това време на високия бряг на езерото Любен разпънаха палатката-параклис, за да може — жадният за черковна служба крал да изслуша обичайните литургии.
Ягело, Витолд, мазовецкнте князе и членовете на военния съвет се упътиха към палатката. Пред нея се бяха насъбрали най-първите рицари — и за да се поверят на бога пред страшния ден, и за да видят краля. И го видяха, като мина със сива походна дреха, със сериозно лице, по което ясно личеше тежка загриженост. Годините малко бяха изменили фигурата му и не бяха покрили лицето му с бръчки, нито бяха прошарили косата му, която той и сега също така отмяташе с бързо движение зад ушите си, както тогава, когато Збишко го видя за пръв път в Краков. Но вървеше като че прегърбен под бремето на страшната отговорност, която тежеше на плещите му, като че потънал в голяма печал. Във войската си приказваха, че кралят плаче постоянно над оная християнска кръв, която щеше да се пролее — и така беше в същност. Ягело се отвращаваше от мисълта за войната, особено с хора, които носеха кръст на плащовете и знамената си, и с цялата си душа жадуваше мир. Напразно полските панове, а дори и унгарските посредници Шчибор и Гара изтъкваха надменността и дързостта на кръстоносците, поради която магистър Улрих беше готов да извика на бон целия свят; напразно неговият собствен пратеник Пьотр Кожбог се кълнеше в кръста господен и в рибите на герба си77, че Орденът не иска и да чуе за мир и че вождът от Гнев, граф фон Венде, който единствен ги скланял към мир, бил обсипан от другите с подигравки и оскърбления. Кралят все още имаше надежда, че противникът ще признае справедливостта на неговите искания, ще пожали човешката кръв и ще завърши страшната крамола със справедлива спогодба.