Магистърът тъкмо тогава беше там. Вълнението му бе вече минало, а от очите му излизаха искри вместо сълзи. И като видя развилнялата се литовска буря, обърна се към Фридрих Валенрод, който предвождаше тази част от войските, и рече:
— Витолд излиза пръв. Почнете тогава и вие в името божие!
И с махване на десницата си той прати в боя четиринайсет отреда от желязното рицарство.
— Gott mit uns!80 — извика Валенрод.
Отредите насочиха копия и тръгнаха най-напред ходом. Но както търколен отгоре по стръмнината камък колкото повече се търкаля, толкова се засилва надолу, така и те от ходом минаха в тръс, после в галоп, и летяха страшни, неудържими като лавина, която помита и събаря всичко по пътя си.
Земята кънтеше и се огъваше под тях.
Битката всеки миг щеше да се разпростре и разгори по цялата бойна линия, затова полските отреди запяха старата бойна песен на свети Войчех. Сто хиляди покрити с желязо глави обърнаха очи към небето и от сто хиляди гърла излезе един гигантски глас, подобен на небесен гръм:
И веднага придойде сила в костите им, а сърцата им станаха готови за смърт. И такава неизмерима победна мощ имаше в тези гласове и в тази песен, сякаш наистина гръмотевици прогърмяха по небето. Трепнаха копията в ръцете на рицарите, люшнаха се големите и малките знамена, потрепера въздухът, залюляха се клоните в гората, а събудените горски екове почнаха да се обаждат в глъбините и да зоват, сякаш повтаряха на езерата, на лъките и надлъж и нашир по цялата земя:
А те пееха по-нататък:
В това време на дясното крило кипеше вече ожесточена битка, която все повече се приближаваше към центъра.
Трясъкът, цвиленето на конете, страшните викове на хората се смесваха с песента. Но навремени виковете утихваха, като че на ония хора там спираше дъхът, и в едно от тези прекъсвания можеха да се чуят гръмливите гласове:
И пак по гората отекна: „Кирие елейсооон!“ Крясъците на дясното крило се усилиха отново, но никой не можеше нито да узнае, нито да разбере какво става там, защото магистър Улрих, който наблюдаваше битката отвисоко, в този миг прати срещу поляците нови двайсет отреда под предводителството на Лихтенщайн.
А в същото време при полския челен отред, в който бяха най-първите рицари, долетя като мълния Зиндрам от Машковице и като посочи с меча приближаващия се облак немци, извика така силно, та чак конете в първата редица приседнаха на задните си крака:
— Напред! Бий!
И рицарите се наведоха над шиите на конете, протегнаха пред себе си копията и тръгнаха.
Литовските войски се огънаха пред страшния напор на немците. Първите редици, най-добре въоръжени, съставени от по-заможни литовски и руски боляри, постлаха с телата си земята. Следващите се нахвърлиха бясно върху кръстоносците, но никакво мъжество, никаква издръжливост, никаква човешка сила не можеше да ги запази от гибел и поражение. И как можеше да бъде иначе, когато от едната страна се биеше рицарството, цялото в стоманени доспехи и на коне, защитени също от стомана, а от другата народ, наистина снажен и силен, но на дребни кончета и облечен само в кожи?… Напразно упоритият литовец търсеше как да се добере до кожата на немеца. Сулиците, сабите, острията на копията, криваците с набити по тях кремъци или гвоздеи отскачаха от железните плочки като от скала или като от стени на замък. Тежестта на хората и на конете смазваше нещастните отреди на Витолд, сечеха ги мечовете и секирите, пробождаха ги и трошеха костите им алебардите, тъпчеха ги конските копита.