На следния ден обаче дойдоха неблагоприятни известия от замъка и за детето, и за майката и развълнуваха града. В черквите през целия ден се трупаше народ като през време на големи празници. Донасяха се дарове за здравето на кралицата и на дъщерята. Трогателно беше да види човек как бедни селяни даруваха крини жито, агнета, кокошки, нанизи сушени гъби или кошници с лешници. Богати дарове идваха от рицарите, от търговците, от занаятчиите. Изпратиха бързоходци до чудотворните светини. Астролозите гадаеха по звездите. В самия Краков бяха уредени тържествени молебени на открито. В тях взеха участие всички цехове и всички братства. Целият град се изпъстри от знамена. Направиха молебен и с деца, защото предполагаха, че невинните същества най-лесно ще изпросят от бога милост. През градските порти се стичаха все нови и нови тълпи от околността.
И така минаваше ден след ден всред неспирен звън на камбаните, всред глъчка по черквите, молебени и служби. Но като изтече цяла седмица, а височайшата болна и детето бяха още живи, надеждата почна отново да се връща в сърцата. Народът смяташе, че е невъзможно господ да прибере при себе си без време владетелката на държавата, която, при все че беше направила за него толкова много, би оставила незавършено огромното си дело — дело на апостолка, която пожертвува своето собствено щастие, за да покръсти последния езически народ в Европа. Учените си спомняха колко много е направила тя за университета, духовниците — за славата божия, управниците — за мира между християнските владетели, правниците — за правосъдието, бедните — колко е помагала на нещастните, и никой не можеше да допусне, че един живот, толкова потребен за кралството и за целия свят, би могъл да изгасне тъй без време.
Но на 13 юли тъжните удари на камбаните известиха за смъртта на детето. Развълнува се отново градът и тревога обхвана народа, а тълпите повторно обкръжиха Вавел и питаха за здравето на кралицата. Но този път никой не излизаше с добра новина. Напротив — лицата на пановете, които отиваха в замъка или излизаха през портите, бяха мрачни и с всеки изминат ден все по-мрачни. Разправяха, че свещеник Станислав от Скарбимеж, магистър на Краковския университет, вече не се отделял от кралицата, която всеки ден се причестявала. Разправяха също, че след всяко причастие стаята й се изпълвала с небесно сияние. Някои дори го били видели през прозорците, но тази гледка всяваше по-скоро ужас в преданите на господарката сърца, защото се смяташе за знак, че кралицата почва вече отвъдземен живот.
Някои обаче не вярваха, че може да се случи такова страшно нещо, и се крепяха с надеждата, че справедливите небеса ще се задоволят с една жертва. Но в петък, на 17 юли сутринта, се разнесе между народа новината, че кралицата умира. Всичко живо забърза към замъка. Градът съвсем опустя и в него останаха само недъгавите, защото дори майки с пеленачета бързаха към портите; дюкяните се изпозатвориха; никой не готвеше ядене. Спряна беше всяка работа, а вместо това около Вавел се чернееше цяло море от народ — тревожно, изплашено, но мълчаливо.
Ненадейно в един часа след пладне се обади звънът на катедралната камбанария. Не се разбра изпърво какво значи това, но косите на всички взеха да настръхват от ужас. Всички глави и очи се обърнаха към камбанарията и гледаха разклащаната с все по-голяма сила камбана, чийто тъжен стон почнаха да повтарят и другите градски камбани; звъняха у францисканците, в черквата „Света троица“, в „Света Богородица“ — по целия град, надлъж и нашир. Разбраха най-после какво значеха тия стонове; душите се изпълниха с ужас и с такава болка, като че медните езици на камбаните удряха право в сърцата на всички присъствуващи.
Внезапно на кулата на замъка се издигна черно знаме с голям череп по средата, под който се белееха две кръстосани човешки кости. Тогава изчезна всяко съмнение. Кралицата беше предала богу дух.
Около замъка се разнесе вик и плач на стотина хиляди души и се смеси с тъжните звукове на камбаните. Някои се хвърляха наземи, други късаха дрехите си или драскаха лицата си, трети поглеждаха стените в ням захлас, някои тихо стенеха, други протягаха ръце към черквата и към стаята на кралицата и молеха за чудо и за милост божия. Но се чуваха също и негодуващи гласове, които от шемет и отчаяние стигаха до богохулство. „Защо бог ни отне нашата любима? Нищо ли не помогнаха нашите кръстни шествия, нашите молитви и искания? Дадохме толкова сребърни и златни дарове, а какво получихме? Вземането е взето, а даването не е дадено!“ Други се обливаха в сълзи, стенеха и неспирно повтаряха: „Исусе! Исусе! Исусе!“ Навалицата искаше да влезе в замъка, за да види още един път любимото лице на господарката. Не ги пуснаха, но им обещаха, че скоро тялото ще бъде изложено в черква и тогава всеки ще може да го види и да се помоли при него. Затова надвечер тъжните хора почнаха да се връщат в града, като разправяха един другиму за последните минути на кралицата, за бъдещото погребение и за чудесата, които ще стават при тялото й и около нейния гроб, в което всички бяха напълно уверени. Разправяха също, че кралицата веднага след смъртта й ще бъде причислена към светците, пък ако някой се съмняваше дали това е вярно, почваха да се възмущават и заплашваха с Авиньон20.
20
Ако римският папа не я провъзгласи за светица, ще се отцепят и ще признаят другия папа — в град Авиньон (Франция). — Б. пр.