Мрачно униние налегна града и цялата страна и не само простият народ, а всички мислеха, че заедно с кралицата изгасва щастливата звезда на кралството. Дори между краковските панове имаше такива, които гледаха мрачно на бъдещето. Почнаха да се питат един друг: какво ще стане сега? Дали Ягело има право след смъртта на кралицата да господствува в кралството, или ще се върне в своята Литва и ще се задоволи с великокняжеския трон? Някои предвиждаха — и както се оказа не без основание, — че той сам ще поиска да отстъпи и в такъв случай ще се откъснат от короната обширни земи, ще се почнат отново нападения откъм Литва и кървави отмъщения от страна на ожесточените жители на кралството; орденът ще се надигне, ще се надигне и римският император, и унгарският крал, а кралството, до вчера едно от най-силните на света, ще западне и ще търпи унижения.
Търговците, за които бяха отворени обширните литовски и руски земи, предвиждаха загуби и затова даваха благочестиви обети дано Ягело остане на престола, но в такъв случай пък се очакваше скорошна война с Ордена. Знаеше се, че само кралицата въздържаше мъжа си от тази война. Хората си спомняха сега как някога, възмутена от алчността и хищничеството на кръстоносците, тя им бе казала пророческите думи: „Докато съм жива аз, ще сдържам ръката и справедливия гняв на мъжа си, но помнете, че след смъртта ми ще ви сполети наказание за греховете ви!“
А те в гордостта и заслепението си не се страхуваха от войната и смятаха, че след смъртта на кралицата обаянието от нейната набожност вече няма да бъде задръжка да се явят доброволци от западните държави и тогава на помощ ще им дойдат хиляди бойци от Немско, от Бургундия, от Франция и от още по-далечни страни. Но смъртта на Ядвига все пак беше толкова важно събитие, та пратеникът на кръстоносците, Лихтенщайн, без да дочака дори връщането на отсъствуващия крал, побърза веднага за Малборг, за да съобщи колкото се може по-скоро на великия магистър и на върховния съвет важната, а донякъде и страшна новина.
Унгарският, австрийският, императорският и чешкият пратеник си заминаха след него или изпратиха бързоходци до своите господари. Ягело пристигна в Краков в страшно отчаяние. Още веднага той заяви на пановете, че не иска повече да господствува без кралицата и че ще си отиде в своето наследствено владение в Литва, после от скръб изпадна във вцепенение, не искаше да решава никакви държавни работи, не отговаряше на въпросите, понякога страшно се ядосваше на себе си, че е заминал, че не е бил, когато кралицата е издъхнала, че не се е простил с нея и не е чул последните й думи и поръчения. Напусто Станислав от Скарбимеж и епископ Виш го уверяваха, че кралицата се разболяла неочаквано и че според човешките пресмятания той е щял да има достатъчно време да се върне, ако раждането беше станало навреме. Това не му донасяше никаква утеха и не успокояваше скръбта му. „Не съм крал аз без нея — отговаряше той на епископа, — а само окаян грешник, за когото няма утеха.“ После впиваше очи в земята и никой не можеше да изтръгне от него вече нито дума.
В това време всички умове бяха заети с погребението на кралицата. От цялата страна започнаха да пристигат нови тълпи панове, шляхта и прост народ, особено бедняци. Те се надяваха на богати придобивки от милостините при погребалните обреди, които щяха да траят цял месец. Тялото на кралицата беше изложено в катедралата върху поставка, направена така, че по-широката част на ковчега, дето се намираше главата на покойната, се издигаше доста по-високо от другата част. Направено беше така нарочно, за да момее народът да вижда по-добре лицето на кралицата. В катедралата се служеше непрекъснато: около ковчега горяха хиляди восъчни свещи, а всред техния блясък и всред цветя лежеше тя — спокойна, усмихната, подобна на бяла мистична роза21, с ръце, поставени на кръст върху лазурната дреха. Народът я смяташе за светица, довеждаха при нея умопобъркани, недъгави, болни деца — и от време на време в черквата се чуваше вик ту на някоя майка, забелязала по лицето на болното си дете руменина — признак на здраве, ту на някой парализиран, който ненадейно усещаше сили в болните си крайници. Тогава сърцата на хората трепваха, вестта за чудото мигом обхождаше черквата, замъка, града и привличаше все по-големи тълпи нещастни, които можеха да очакват спасение само по чудо.