— Щом си се заклел да намериш три кичура паунови пера, търси ги! Похвално и богоугодно дело е да се преследват враговете на нашето племе… Но ако освен това си дал някой друг обет, знай, че мога да те освободя от него, защото имам такава власт.
— Ех! — каза Збишко. — Ако човек в душата си е обещал нещо на господа Исуса, каква власт може да го освободи?
Като чу това, Мачко погледна малко боязливо абата, но той, види се, беше в много добро настроение, защото, вместо да избухне в гняв, весело се закани на Збишко с пръст и рече:
— Я го виж ти какъв умник! Внимавай да не те сполети същото, което сполетя немеца Бейхард.
— А какво го е сполетяло? — попита Збишко.
— Изгориха го на клада.
— За какво?
— Задето разправял, че светският човек може също така да разбере тайните божи както духовното лице.
— Строго са го наказали!
— Но заслужено! — загърмя абатът. — Защото прегрешил в богохулство срещу свети дух. Та какво си мислите! Може ли светски човек да разбира нещо от тайните божи?
— Никак не може! — обадиха се в хор странствуващите духовници-певци.
— А вие, свирачи, да седите мирно! — рече абатът. — Защото не сте никакви духовници, при все че имате бръснато на главите.
— Не сме ние свирачи, нито комедианти, а придворни на ваша милост — отговори един от тях и същевременно надникна в една голяма кана, от която още отдалече лъхаше мирис на слад и на хмел.
— Вижте го!… Говори като от бъчва! — извика абатът. — Ей ти, чорлавият! Какво надничаш в каната? Латински там на дъното й няма да намериш.
— Та аз и не търся латински, а пиво, но не мога да намеря.
Абатът се обърна към Збишко, който поглеждаше с почуда тези придворни, и рече:
— Те всички са семинаристи, но всеки от тях би предпочел да захвърли книгата, да грабне лютнята и да се скита с нея по света. Аз съм ги прибрал и ги храня от немай-къде. Мързеливи са и големи нехранимайковци, но знаят да пеят и от службата божия малко са близнали, та ми са потребни и в черква, а в случай на нужда могат да ме отбраняват, защото някои са буйни момчета! Ето, този поклонник разправя, че ходил на божи гроб, но напразно ще го питаш за някои морета или страни, защото той дори не знае как е името на гръцкия император и в кой град живее.
— Знаех — отговори с пресипнал глас поклонникът, — но като ме разтресе на Дунава една треска, всичко ми изтръска.
— Най-много се чудя на мечовете — рече Збишко. — защото никога не съм виждал мечове у странствуващи духовни лица.
— Те могат да ги носят — каза абатът, — защото още не са посветени, а дето и аз нося на пояса си меч, също не е чудно. Миналата година извиках на двубой Вилк от Бжозова за ония гори, през които сте минали на път за Богданец. Но той не дойде…
— Та как ще излезе срещу духовник? — прекъсна го Зих.
Абатът се разсърди, удари с пестник по масата и извика?
— Щом съм с доспехи, аз вече не съм свещеник, а шляхтич!… А той не излезе, защото предпочитал да ме нападне с хората си някоя нощ в Тулча. Ето защо нося меч на бедрото!… „mnes leges, mniaque iura vim vi repellere cunctisque sese defensare permitunt.“23 Ето защо и на тях дадох мечове.
Като чуха латинските думи, Зих, Мачко и Збишко млъкнаха и наведоха глави пред мъдростта на абата, защото никой не разбра нито дума; а той още някое време ги гледа с гневни очи и най-сетне каза:
— Кой го знае дали и тук няма да ме нападне.
— Ех! Само да ни нападне! — извикаха духовниците и се хванаха за дръжките на мечовете.
— Пък нека ме нападне! Дотегна ми вече и на мене без битки.
— Няма да направи той това — рече Зих. — По-скоро ще дойде да се поклони и да се придобри. От горите той вече се отказа, а сега се грижи само за сина си… Знаете!… Но няма да я бъде!…
А абатът се успокои и каза:
— Видях младия Вилк, като пиянствуваше с Чтан от Рогов в кръчмата в Кшешня. Не ни познаха веднага, беше тъмно — а все за Ягенка приказваха.
Тук той се обърна към Збишко:
— И за тебе.
— А че какво искат те от мене?
— Те от тебе нищо не искат, само не им се харесва, дето около Згожелице има трети. И ето какво казваше Чтан на Вилк: „Като му ощавя кожата, ще престане да бъде хубавец.“ А Вилк каза: „Може би ще се уплаши от нас; ако пък не, за миг ще му строша кокалите.“ А после взеха да се уверяват един друг, че ти ще се уплашиш.
Като чу това, Мачко погледна Зих, а Зих него, и лицата и на двамата добиха лукав и весел израз. Никой от тях не беше уверен дали абатът е чул наистина такъв разговор, или го измисля само за да пусне мухата на Збишко; но и двамата разбраха, а особено Мачко, който добре познаваше Збишко че нямаше по-добро средство на света да се тласне момъкът към Ягенка.
23
Всички закони и всички права позволяват на всекиго да отблъсва насилието с насилие и да се защищава. — Б. пр.