— За какво приказвате? — попита внезапно Збишко, до ушите на когото стигна няколко пъти повторената дума курпи.
— За курпьовските и английските стрелци. Този рицар казва, че англичаните, а особено шотландците улучват най-добре от всички.
— Виждах ги аз при Вилно. И още как! Чувал съм стрелите им покрай ушите си. Имаше там рицари от всички страни, които се хвалеха, че ще ни изядат с парцалите, ама като се опитаха някой и друг път, изгубиха охота за ядене.
Мачко се разсмя и повтори на дьо Лорш Збишковите думи.
— Говореше се за това при разните дворове — отвърна лотарингецът, — там хвалеха юначеството на вашите рицари, но ги осъждаха, че защищават езичниците срещу кръста.
— Защищавахме народа, който искаше да ce покръсти, срещу нападенията и несправедливостта. А немците искат да ги държат в езичество, за да имат повод за война.
— Бог ще отсъди това — рече дьо Лорш.
— Може би дори много скоро — отговори Мачко от Туробое.
Но лотарингецът, като чу, че Збишко е бил във Вилно, почна да го разпитва за тази война, защото вестта за битките и станалите там рицарски двубои се беше вече разнесла нашироко по света. Особено онзи двубой, в който излезли четирима полски и четирима френски рицари, вълнуваше въображението на западните бойци. И дьо Лорш почна да гледа Збишко с по-голяма почит, като човек, който е взел участие в такива славни битки — и се радваше, че ще се бие не кого да е.
И те продължаваха пътя си ъ привиден сговор, като си оказваха взаимни услуги при почивките и се черпеха един друг с вино, каквото дьо Лорш имаше доста в колите си. Но когато от разговора между него и Мачко от Туробое се разбра, че Улрика дьо Елнер в същност не е девойка, ами четиридесетгодишна жена, която има шест деца, душата на Збишко се възмути още повече, задето тоя чудноват чужденец смее не само да сравнява една „баба“ с Дануша, а и първенство да иска за нея. Но си помисли, че той може да не е с всичкия си ум и повече би му отивало тъмно подземие и пръчки31, отколкото странствуване по света — и тази мисъл сдържа гнева му да не избухне веднага.
— Не мислите ли — каза той на Мачко, — че зъл дух е размътил ума му? Може би дяволът седи в главата му като червей в лешник и е готов през нощта да нападне някого от нас… Трябва да бъдем нащрек…
Мачко от Туробое каза наистина, че това е невъзможно, но все лак почна да поглежда с известно безпокойство лотарингеца и най-после добави:
— Понякога се случва да се насъберат до сто и повече бяса в един побъркан, а стане ли им тясно, гледат да си намерят място у другите хора. Най-лош е онзи дявол, който ти прати някоя жена.
После се обърна внезапно към рицаря:
— Слава на Исуса Христа!
— И аз го славя — отвърна с известна почуда дьо Лорш.
Мачко от Туробое се успокои напълно.
— Ето, видяхте ли — рече той, — ако в него седеше бяс, веднага би излязла пяна от устата му или би го прострял на земята, защото го попитах неочаквано. Можем да продължим пътя.
И те продължиха нататък спокойни. От Чеханов до Пшасниш не беше много далече и лете ездач с добър кон можеше да измине пътя между двата града за два часа. Но те яздеха много по-бавно поради нощта, почивките и снежните преспи, натрупани в горите, а понеже бяха тръгнали доста след полунощ, едва на съмване пристигнаха в ловния княжески замък, който беше оттатък Пшасниш, в края на горите. Замъкът там беше построен почти до самата гора; той беше голям, нисък, дървен, но все пак имаше на прозорците рамки с кръгли груби стъкла. Пред замъка се виждаха геранила на кладенци и два обора за коне, а около замъка бяха пръснати колиби, изградени набързо от борови клони, и шатри от кожи. В утринната дрезгавина силно светеха накладените пред палатките огньове, а около тях стояха ловни помощници, облечени с кожуси с вълната навън от овчи, лисичи, вълчи и мечешки кожи. На рицаря дьо Лорш се стори, че вижда пред огъня диви зверове на два крака, защото по-голямата част ог тези хора бяха с калпаци, направени от главите на зверовете. Едни стояха, опрени на копията, други на лъковете. Някои плетяха огромни мрежи от дебели върви, други въртяха над жаравата големи бутове от зубри и лосове, навярно предназначени за утринна закуска. Светлината от пламъка падаше на снега и същевременно осветяваше тези диви фигури, замъглени малко от дима на огньовете, от мъглата на дишането им и от парата, която излизаше от местата, сложени на жаравата.
Зад тях се виждаха порозовелите стъбла на огромните борове и нови тълпи хора, чието множество учудваше несвикналия да вижда такива ловни сборове лотарингец.
— Вашите князе — каза той — отиват на лов като на военен поход.