О, чудо! От небето се спускаше кораб, целият от метал, който, приближавайки се, нарастваше чудовищно с всеки миг. Слънчевият блясък по полираната му повърхност бе толкова ослепителен, че не можех да видя ясно формата му. Наподобяваше ми огромен цилиндър, дълъг най-малко две хиляди фута3. Като изключим свистенето на вятъра, той се движеше безшумно.
Някой закрещя. Една жена коленичи в локвата и започна да се моли. Някакъв мъж се развика, че греховете му искат изкупление, и се присъедини към нея. Колкото и благочестиви да бяха тези постъпки, аз си дадох сметка, че сред такава тълпа човек ще бъде смазан, ако избухне паника. Това сигурно не беше намерението на Господ, ако той беше изпратил пришълеца. Почти несъзнателно аз чевръсто се покачих на една голяма бомбарда4, чийто лафет бе затънал на нашата улица до главините на колелата.
— Дръжте се! — извиках. — Не се страхувайте! Молете се и постете!
Моите немощни писукания останаха нечути. Тогава Червения Джон Хемуърд, командирът на стрелците, изскочи до мен. Безгрижен гигант, с коса като медна тел и свирепи сини очи, той ми бе станал приятел още с пристигането си?
— Какво е това според теб? — избоботи той и гласът му се разнесе над общата гълчава, която утихна. — Може би е някакъв френски трик. А може и да е нещо, което ще направи за посмешище страховете ни. Войници, след мен! Да го посрещнем, като кацне!
— Магия — изкрещя един старец. — Това е магия и с нас е свършено.
— Не е вярно — му отвърнах. — Магьосничеството не може да причини злина на добрите християни.
— Но аз съм един презрян грешник — проплака той.
— За свети Георги и крал Едуард! — Червения Джон скочи от оръдието и се втурна по улицата. Аз запретнах расото и затичах след него, като междувременно се мъчех да си спомня заклинанията за прогонване на нечисти сили. Поглеждайки през рамо, с изненада забелязах, че по-голямата част от войниците ни следват. Не че толкова ги беше окуражил примерът на командира на стрелците, колкото ги бе подгонил страхът да не останат без водач. Подчинявайки се на заповедта, те първо се отправиха към лагера си, за да се въоръжат набързо, а оттам се стекоха на общинската мера.
Видях как кавалеристите се метнаха на конете и се спуснаха с громолене от замъка.
Сър Роджър дьо Турнвил, без ризница, но препасал меч на бедрото, водеше конниците. Той крещеше и размахваше късото си кавалерийско копие. Застанал от единия край, а Червения Джон — от другия, двамата се опитваха да въдворят сред тълпата някакво подобие на боен ред. Те току-що бяха успели да сторят това, когато гигантският кораб се приземи.
Затъна дълбоко в ливадната земя: тежестта му беше огромна и аз не можех да си представя каква сила го бе поддържала с такава лекота във въздуха. Видях, че целият беше покрит с гладка броня и по него нямаше нито мостик, нито бак. Естествено, аз не очаквах да има гребла, но някъде дълбоко в мен ме глождеше въпросът защо няма корабни платна и това караше сърцето ми да бие неспокойно. Стори ми се обаче, че съзрях оръдейни кули, от които надничаха дула, подобни на дулата на бомбарди.
Настъпи смразяваща тишина. Сър Роджър насочи коня си към мен. Зъбите ми тракаха.
— Ти си теолог, братко Парвус — каза той спокойно, макар че ноздрите му бяха побелели, а косата му плувнала в пот. — Какво мислиш за това нещо?
— Честно казано, не зная, сир5 — отговорих аз, заеквайки. — Древните книги споменават за вълшебници като Мерлин, които могат да летят по небето.
— Може ли това нещо да има божествен произход? — И се прекръсти.
— Не съм аз онзи, който може да каже. — Погледнах боязливо към небето. — Освен това не виждам хор от ангели.
Откъм кораба се чу изщракване, което бе удавено във вопли на ужас, когато една кръгла врата започна да се отваря. Никой обаче не мръдна от мястото си, проявявайки английско хладнокръвие. А може би хората бяха твърде уплашени, за да бягат.
Успях да забележа, че вратата беше двойна, с камера по средата. Една метална стълба се подаде подобно на език и се плъзна три ярда6 надолу, докато докосна земята. Вдигнах високо разпятието, а устните ми трескаво мълвяха молитви. Един от екипажа се подаде навън. Боже всемогъщи, как да опиша ужаса на тази първа гледка?! Несъмнено — крещеше истерично някакъв глас в мен — това е дявол от самото дъно на преизподнята.
На ръст той бе около пет фута, много широк и мощен, облечен в туника от сияйна сребриста материя. Кожата му нямаше косми и беше наситено синя. Имаше къса дебела опашка. Ушите му бяха дълги и стърчаха косо от двете страни на кръглата му глава. Тесни, кехлибареножълти очи надничаха от зурлесто лице с тежки, груби черти. Челото му обаче беше високо.