Интересно, че немалко уерсгорци скоро възприеха новия ред. Централното правителство на Уерсгориксан винаги е било нещо неопределено за тях, един събирач на данъци и блюстител на деспотични закони. Не един синьокож се почувства завладян от нашия пищен церемониал и от идеята да бъде управляван от конкретни личности — благородници, които можеше да среща лице в лице. Освен това, служейки предано на тези могъщи господари, можеше да се надява да получи някое имение или дори титла. Измежду уерсгорците, които се покаяха за греховете си и станаха уважавани английски поданици-християни, е необходимо само да спомена нашия някогашен враг Харуга, когото цялото население на планетата Йоркшир почита като архиепископ Уилям.
Обаче в действията, които предприемаше сър Роджър, нямаше нищо непочтено. Той никога не предаде своите съюзници, както твърдят някои. Вярно е, проявяваше лукавство спрямо тях, но като изключим скриването на нашия действителен произход по необходимост (маска, която свали когато станахме достатъчно силни, за да не се боим от разкриване), той бе безукорен. Не е негова грешка, че Господ винаги е на страната на англичаните.
Джайрите, ашенкоглите и пр?+таните възприеха неговите идеи доста лесно. Те нямаха реална концепция за това що е империя. При положение, че можеха да колонизират населените планети, които завладяхме, те с готовност оставяха на нас, хората, безкрайно главоболната задача да управляваме онези многобройни планети, където съществуваше поробено население. Те лицемерно си затваряха очите пред често жестоките необходимости, свързани с такова управление. Убеден съм, че мнозина от техните политици тайно ликуваха, че всяка нова отговорност от този род изтощава силите на техния енигматичен съюзник: защото ние трябваше да създаваме местна феодална аристокрация на всяко завладяно място, а наред с това да оставаме малък гарнизон, който да обучава аборигените на военно изкуство. Бунтове, междуособни войни, контранападенията на уерсгорците намаляваха още повече малобройните ни кадри.
Тъй като почти им липсваше военна традиция, джайрите, ашенкоглите и пр?+таните не осъзнаваха до каква степен тези години на изпитания укрепиха връзките на лоялност между местните селяни и английските аристократи. Също така, бидейки сами фригидни донякъде, те не предвидиха колко похотливо ще започнат да се множат човеците.
Така че когато най-после тези факти станаха очевидни, беше твърде късно. Нашите съюзници брояха само три народа, всеки от които имаше свой език и начин на живот. Навсякъде около тях гъмжеше от стотици раси, обединени от християнската вяра, от английския език и короната. Дори да искахме, ние, хората, не можехме да променим това. В действителност ние бяхме почти толкова изненадани от начина, по който се развиха нещата, колкото всеки друг.
Като доказателство, че сър Роджър никога не бе заговорничил срещу своите съюзници, помислете си колко лесно би могъл да ги покори на стари години, когато управляваше най-могъщия народ, живял някога сред тези звезди. Но с годините той се бе научил да проявява все по-голямо великодушие. Не е негова вината, че тяхното собствено по-младо поколение, запленено от нашите успехи, започна все повече и повече да ни подражава във всичко…“
Командирът остави текста настрана и изтича към главния изход на кораба. Стълбата вече бе спусната и един червенокос гигант се качваше по нея, за да го приветства. Облечен по невероятен начин, препасал претрупана до безвкусица със скъпоценности парадна сабя, носеше съвсем делово и огнестрел. Зад него бе строен почетен караул от стрелци, облечени в тревистозелени дрехи. Над главите им се вееше знаме с герба на кадетското родословие на великата фамилия Хемуърд. Ръката на командира потъна в косматата лапа на графа. Социотехникът преведе фразата на развален английски:
— Най-сетне! Слава на Бога, най-после са се научили да строят космически кораби на Старата Земя! Добре дошъл, уважаеми господине!
— Но защо никога досега не ни открихте… Ваша светлост? — рече със запъване капитанът.
Въпросът бе преведен, графът сви рамене и отговори:
— О, ние търсихме. От поколения насам всеки млад рицар тръгваше да търси Земята, освен ако не предпочиташе да си опита щастието със Свещения Град. Но вие знаете колко много слънца има тук. А те стават все повече с приближаване центъра на галактиката, където ние срещнахме други човешки раси. Търговия, експедиции, войни — всичко ни тласкаше навътре, отдалечавайки ни от онзи тесен звезден път. Вие разбирате, че това място е само една скромна периферна провинция. Кралят и папата живеят далеч оттук — на Седмото небе… Най-накрая търсенето постепенно замря. През изминалите векове Старата Земя се превърна в нещо като легенда. — Едрото му лице сияеше. — А сега всичко стана съвсем наопаки. Вие ни намерихте! Колко прекрасно! Кажете ми веднага, бяха ли освободени Светите места от неверниците?