Защо ли се сети неочаквано за Еверард, който загина при Олио? И за бедрото на Берто, което Хилде заши с такава вещина?
Процесията бавно приближаваше. Хората наоколо се дърпаха назад и коленичеха. Долф цял се тресеше и не мърдаше от мястото си. — Ето го Рудолф! — чу той познат глас — Стърчи над всички.
Долф сключи ръце и вдигна поглед към опънатото синьо небе. Хубав ден.
— О, побързайте — горещо се замоли той — Не ги оставяйте да ме изблъскат.
— Рудолф — извика някой и гласът му се извиси над песнопенията. Долф го позна, беше Петер. Вероятно в гъмжилото имаше много от неговите приятели. Той не искаше да погледне натам.
— Рудолф! Беше Леонардо, непосредствено зад него.
— Дръпни се — изсъска Долф. Дали не бе там и Марике? О, не.
Процесията приближаваше на по-малко от пет метра. Естествено, трябваше да минат по тази улица, край епископския дворец. А ето го и епископ Адрианус, очи в очи с Долф, раздава благословията си. Всички бяха коленичили, само момчето стоеше и имаше чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите.
— Дръпни се — скара му се някой на диалекта от Бриндизи. Един мъж с алебарда си проби път напред и протегна към него ръка.
— Направи място на…
— Не, оставете ме — изръмжа насреща му Долф. В този момент пред очите му причерня. Някой го хвана за ръката и го дръпна. Той се запротиви с все сили, като се бореше и пищеше.
— Пуснете ме! Не се доближавайте!
Но здравите ръце не го пускаха, а го помъкнаха нанякъде. Силно свистене в ушите му заглуши камбанния звън.
— Не — изкрещя той — Не трябва да мърдам от кръста!
— Долф…
Кой го наричаше Долф? Той беше Рудолф Веха ван Амстелвен. Момчето запремигва, като продължаваше да се съпротивлява срещу здравата хватка и да размахва ръце, и кресна:
— Проклети да сте! Леонардо, помогни ми! Той посегна слепешком към ножа си, озъби се… Някакъв пронизителен глас се вряза в мозъка му. — Ах, не, пак не е той.
Този глас му беше познат. Както и чуждият език, на който бяха произнесени думите. Обгърналата го мъгла се разсейваше. Ръцете го пуснаха. Той се олюля и бързо погледна надолу. Къде беше кръстът?
Беше изчезнал. Под краката си Долф видя гладък, зелен под. Около главата му се разнасяше топлина, гласове идеха насреща му.
— Но това е Долф. Долф…
Камбаните вече не биеха. Той отвори бавно очи и видя някаква жена, някаква необикновено висока жена със сиви очи, които го гледаха уплашено и изпитателно. И други хора видя: със странно облекло и втренчен поглед … Не бяха ли това очите на Марике? Не, но въпреки това му бяха познати. Чуждият език бръмчеше около него и той разбираше всяка дума. Поклати глава като замаян.
— Нека дойде на себе си.
— Господи, какъв му е само видът!
— От удара …
— Долф… милият ми Долф…
Изведнъж той се видя, вдигнал застрашително нож. Жената изхлипа, приближи се внимателно и докосна ръката му. Тогава той разбра истината, бавно и безвъзвратно. Намираше се в лабораторията на доктор Симиак. Жената с красивите сиви очи беше майка му. Миризмата в носа му идваше от един полуразтопен трансмитер на материя. А мъжът, който го притискаше леко към стола, беше родният му баща. Ножът падна от немощните му ръце и затрептя със забито в пода острие. Рудолф ван Амстелвен се беше върнал в своя век.