— Защо? За къде бързаш? Тогава да тръгнем заедно — предложи той. Долф поклати отчаяно глава. Винаги, когато не знаеше какво да прави, той пъхаше ръце в джобовете на панталоните си. Както сега. Пръстите му напипаха пастелите. Те не му трябваха повече и Леонардо сигурно щеше да им се зарадва.
— Вземи — каза момчето и подаде на студента двете парчета.
— Вземи ги за спомен. С тях можеш да пишеш. Дали го беше разбрал младият мъж. Той се втренчи в лицето на Долф, после премести погледа си към ръката му и плахо пипна с пръст пастелите. Момчето се огледа, взе един камък от земята и драсна върху него с черния пастел.
— Виждаш ли? Вземи ги в знак на приятелство. Леонардо сияеше. Той кимна, посегна към врата си и свали тънкото шнурче, което носеше наместо верижка. На шнурчето се полюшваше една висулка: емайлирано изображение на Светата Дева. Студентът сложи украшението в ръката на Долф и взе пастелите. Долф така се зарадва от тази размяна на подаръци (представи си само, пандантив от тринадесети век, как ли ще се чуди д-р Кневелтур), че поднесе висулката към устните си. Леонардо го наблюдаваше със задоволство. После двамата си стиснаха ръка. Долф си окачи шнурчето на врата, пъхна го под пуловера и навлече якето, махна с ръка и се заизкачва по склона. Там някъде трябва да беше белият прашен път. Часовникът показваше пет без петнайсет, така че имаше достатъчно време да стигне до мястото на излитане и да почака спокойно, докато бъде изтеглен обратно в двадесети век. Но когато превали хълма и погледна надолу към клисурата, Долф изтръпна от ужас. Едва сега до ушите му стигна врявата, която отдавна долавяше, без в действителност да я чува! Долу пееха ясни детски гласчета. Песента им се примесваше с шума от хилядите крачета, които се влачеха по пътя и вдигаха облаци прах. Застанал на височината, Долф гледаше онемял безкрайната върволица от малки главички, която се точеше пред очите му. Край него се изнизваше цяла армия от деца — от пеещи и вървящи деца, стотици на брой! Не, хиляди! Човек не можеше да ги преброи. До където стигаше погледът, пътят бе пълен от единия склон до другия с движещи се напред деца. Той погледна надясно към завоя. Деца и пак деца. И всичките пееха и вървяха. Може би това беше процесия по случай празника на св. Ян? Но Долф трябваше да открие камъка — незабавно! Преди време беше оставил знаци на безлюдния път, които се виждаха отдалеч. Ала сега не можеше да ги забележи под безбройните детски крачета и вдигащия се прах. А децата не поглеждаха ни нагоре, ни встрани. Само вървяха и вървяха, надолу по хълма, по посока на Спирс. Откъде ли идваха. Толкова ли беше голям градът, та да се отпрвят към него хиляди деца едновременно? На екскурзия ли бяха тръгнали или на поклонение? Въпроси, въпроси — и никакво време за отговор. Долф не можеше да остане тук, трябваше възможно най-скоро да открие камъка. Той се заспуска припряно по склона. Малко по-надясно съзря младата брезичка, която бе видял, веднага щом беше отворил очи след кацането. Камъкът се намираше точно срещу нея. Момчето се насочи натам, сърцето му туптеше силно, обхвана го бясна възбуда. А тези деца, да се отдръпнеха поне малко настрани! Да му направеха път … Но клисурата беше тясна. Децата искаха да сторят място на голямото момче, което Се опитваше да си пробие път с лакти през насрещния поток, но редиците зад тях напираха и застрашаваха да ги пометат. Малки ръчички се вкопчваха в ръцете и гърба на Долф. Мършави телца се блъскаха в снагата му. Той настъпи едно босо краче и чу вик от болка. Камъкът! Къде беше камъкът? Долф се заоглежда безпомощно. Върху възвишението над него стоеше Леонардо и също гледаше с пълно изумление реката от деца, която се лееше безспир. Студентът му махна, но Долф не му отвърна. Той продължи да се бори с напиращите маси, за да стигне до брезата.
— Защото някъде там трябва да бе камъкът. Още малко и щеше да го стигне. Едно високо момче го блъсна, няколко момичета се хванаха за ръката му, за да не паднат. Неочаквано друго момче, облечено в сиви дрипи, скочи върху нещо високо, замаха буйно с ръце и завика на неразбираем език.
Изведнъж Долф забеляза, че селянчето беше стъпило върху камъка! Стичащите се край него деца го поглеждаха, сочеха го с пръст, смееха му се. Някои му отвръщаха весело. Масата около Долф се буташе, блъскаше се и той трябваше да прави същото, за да не бъде повлечен.
— Пуснете ме! — изкрещя той над морето от детски главици — Ей, ти, махни се. Аз трябва да се кача там.
Момчето върху камъка правеше танцови стъпки и гримаси. То изнасяше представление. Прииждащите деца го поздравяваха с ликуващи викове, много от тях се спираха, едва удържайки се на крака, и образуваха истинска стена между Долф и селянчето. Изпаднал в паника той блъскаше, удряше, риташе. Няколко деца изпищяха и се дръпнаха назад. Долф погледна натам. Камъкът беше празен и на мястото, до преди секунда ясно очертано с пастел, сега зееше лека вдлъбнатина. С един скок Долф се намери отгоре. Застана неподвижно, сърцето му щеше да изскочи от гърдите, а гърлото му се беше свило от страх. Той започна отчаяно да брои: