Яги Сиян не се притеснява за здравината на укрепленията или снабдяването с храна. Но всички отбранителни съоръжения биха се оказали ненужни, ако обсадителите успеят да намерят съучастник, който да им отвори някоя врата или да улесни достъпа им до някоя кула, както това се е случвало в миналото. Оттам идва решението му да изгони повечето християни, намиращи се под негова власт. В Антиохия, както и другаде, източните християни — гърци, арменци, маронити, яковити — с идването на франджите се оказват подложени на двоен натиск: от страна на своите западни едноверци, които ги подозират в симпатия към сарацините и се отнасят с тях като с по-низши поданици, и от страна на мюсюлманските си сънародници, които често виждат в тях естествен съюзник на нашественика. Практически не съществува граница между верска и народностна принадлежност. Една и съща дума, „рум“, се отнася за византийци и сирийци от гръцко вероизповедание, които впрочем неизменно считат себе си за поданици на василевса. Определението „арменски“ се отнася едновременно за една църква и един народ, а когато някой мюсюлманин говори за народност, „ал-умма“, той има предвид религиозната община. От гледна точка на Яги Сиян изгонването на християните е не толкова акт на религиозна дискриминация, колкото мярка, наложена по време на война на поданиците на една вражеска сила, Константинопол, към която Антиохия е принадлежала дълго и която още не се е отказала от намерението да си възвърне града.
От всички големи градове на арабска Азия Антиохия е последният, паднал под властта на селджукските турци. През 1084 година тя все още е подчинена на Константинопол. Когато тринадесет години по-късно пристигат франкските рицари и я обсаждат, Яги Сиян е, разбира се, убеден, че това е опит да бъде възстановена властта на румите в съучастие с местното, предимно християнско население. Изправен пред подобна опасност, емирът не изпитва никакви скрупули. Той изгонва така наречените „назара“, привържениците на Назарееца, както назовават християните, и се заема с разпределянето на продоволствията от жито, растително масло и мед, инспектира ежедневно укрепленията и сурово наказва всяко нехайство. Достатъчно ли е това? Няма нищо по-несигурно. Но взетите мерки би трябвало да им позволят да издържат до пристигането на подкрепления. А кога ще дойдат те? Всеки жител на Антиохия настойчиво си задава въпроса, а Яги Сиян знае отговора толкова, колкото и случайният минувач. През лятото, когато франджите са още далече, той изпраща сина си при мюсюлманските управници в Сирия, за да ги предупреди за надвисналата над града опасност. В Дамаск, както ни съобщава Ибн ал-Каланиси, синът на Яги Сиян говори за свещена война. Но през XI век в Сирия думата „джихад“ е само лозунг, развяван от изпаднали в затруднение князе. За да помогне един емир на друг, трябва да има личен интерес. Само в такъв случай той би се позовал на свой ред на великите принципи.
През есента на 1097 година нито един владетел, с изключение на Яги Сиян, не се чувства пряко заплашен от франкското нашествие. Императорските наемници искат да си върнат Антиохия и в това няма нищо ненормално, защото градът е бил винаги византийски. Във всеки случай, си казва всеки, румите няма да отидат по-далече. А фактът, че Яги Сиян има проблеми, сам по себе си не означава неприятности и за съседите му. От десет години той си играе с тях като създава дрязги, разпалва вражди, проваля съюзи. Нима е учуден Яги Сиян, че сега, когато ги моли да забравят омразата и да му се притекат на помощ, те не бързат?
Човек реалист, Яги Сиян знае, че ще го накарат да чака, да проси за помощ, да плати за своите хитрости, интриги и предателства. Но все пак се надява, че няма да стигнат дотам да го предадат с вързани ръце и крака на наемниците на василевса. В края на краищата той просто се е опитвал да оцелее в гнездото от безмилостни оси. В света, в който живее — този на селджукските князе, кървавите борби никога не спират, а господарят на Антиохия подобно на всички останали местни емири е принуден да взема нечия страна. Ако се окаже в лагера на губещия, го очаква смърт или най-малкото тъмница и поругание. Ако има късмет да избере страната на победителя, известно време се радва на победата и получава за награда няколко красиви наложници, преди отново да се окаже въвлечен в конфликт с риск за живота си. За да устоиш, трябва да заложиш на добрия кон и да не се инатиш да играеш само с него. Всяка грешка е фатална. Рядкост са емирите, умрели в леглото си.