При пристигането на франджите политическият живот в Сирия е буквално отровен от „войната на двамата братя“, две странни личности, сякаш излезли из въображението на някой народен разказвач. Редуан, цар на Алеп, и по-малкият му брат Дукак, цар на Дамаск, изпитват един към друг такава непримирима омраза, че нищо, дори и общата заплаха, не би ги накарало да помислят за помирение. През 1097 година Редуан е малко над двадесетте, но вече е обгърнат от аура на загадъчност. Най-ужасяващи легенди се разказват за него. Дребен, слаб, със суров, но често страхлив поглед, той попаднал — ни разказва Ибн ал-Каланиси — под влиянието на лекар-астролог, принадлежащ към Ордена на асасините, секта, създадена малко преди това и призвана да играе важна роля в епохата на франкското нашествие. Обвиняват царя на Алеп не без основание че използва фанатиците, за да очиства противниците си. Убийства, безчестие, магьосничество… Редуан предизвиква недоверие у всеки, но се радва на най-голяма омраза в собственото си семейство. При възкачването си на престола през 1095 година той нарежда да удушат двама от по-малките му братя от страх някой ден да не оспорят властта му. Третият му брат успява да се спаси, бягайки от Алеп в нощта, когато силните ръце на робите на Редуан търсят да го стиснат за гърлото. Оцелелият е Дукак, който от този ден нататък храни неистова омраза към по-големия си брат. След бягството намира подслон в Дамаск, чийто гарнизон го провъзгласява за цар. Слабоволевият и холеричен младеж с крехко здраве живее с натрапчивата мисъл, че брат му иска да го убие. Оказал се между двамата почти луди князе, на Яги Сиян не му е лесно. Непосредствен негов съсед е Редуан, чиято столица Алеп, един от най-древните градове в света, се намира на по-малко от три дни път от Антиохия. Две години преди идването на франджите Яги Сиян му дава дъщеря си за жена. Но много скоро разбира, че зет му се лакоми за владението му и на свой ред започва да се страхува за живота си. Подобно на Дукак, мисълта за сектата на асасините не го напуска. И тъй като общата омраза сближава, когато франджите напредват към Антиохия, Яги Сиян се обръща именно към царя на Дамаск.
Но Дукак се колебае. Не че изпитва страх от франджите, уверява той, но не би искал да докара армията си край Алеп и да даде повод на брат си за отмъщение. Яги Сиян, който знае колко мъчно е да накара своя съюзник да вземе решение, настоява да му изпрати сина си Шамс ад-Даула, „Слънцето на държавата“, блестящ младеж, кипящ от енергия и ентусиазъм, който никога не се отказва от започнатото. Шамс е неотлъчно в царския дворец, не оставя на спокойствие Дукак и съветниците му, служи си ту с ласкателства, ту със закани. Въпреки това едва през декември 1097 година, два месеца след началото на битката край Антиохия, владетелят на Дамаск се съгласява със свито сърце да се отправи с армията си на север. Шамс го придружава. Той знае, че пътят трае седмица и че Дукак ще има достатъчно време да се откаже. И наистина колкото по напредва, толкова по-нервен става младият цар. На 31 декември, когато армията от Дамаск е изминала вече две трети от пътя, тя попада на франкски отряд, тръгнал да мародерства из околността. Въпреки категоричното си числено превъзходство и относителната лекота, с която е успял да обкръжи врага, Дукак се отказва да даде заповед за нападение. Което означава да остави на обърканите за минута франджи време да дойдат на себе си и да се измъкнат. Когато слънцето залязва, няма нито победител, нито победени, но дамаскчани са загубили повече войници от противника си — факт, достатъчен да обезкуражи Дукак, който въпреки отчаяните молби на Шамс, заповядва на хората си незабавно да потеглят обратно.
В Антиохия поражението на Дукак предизвиква голямо разочарование, но защитниците не се отчайват. Странно, но през онези първи дни на 1098 година объркаността завладява лагера на обсадителите. Множество шпиони на Яги Сиян са успели да се промъкнат всред врага. Едни от осведомителите са водени от омраза към румите, но повечето от тях са християни от града, които се надяват по този начин да спечелят благосклонността на емира. Оставили са семействата си в Антиохия и искат сигурността им да е гарантирана. Сведенията, които те донасят, са утешителни за населението — докато хранителните запаси на обсадените са в изобилие, франджите стават жертва на глада. Стотици от тях са вече мъртви, повечето от конете са изклани. Експедицията, сблъскала се с армията от Дамаск, имала за цел именно да докара няколко овни и кози, както и да изпразни хамбарите. Към глада се прибавят и други бедствия, които всеки ден допълнително отслабват духа на завоевателите. Непрекъснато вали, което обяснява тривиалното определение „пиклив град“, дадено от сирийците на Антиохия. Лагерът на обсадителите тъне в кал. Освен това земята непрестанно се тресе. Местните хора са свикнали, но франджите са уплашени — чак в града отекват високогласните им молитви, когато се събират, за да призовават на помощ небесата, смятайки себе си за жертва на Божие наказание. Разправят, че за да успокоят гнева на Всевишния, дори решили да изгонят проститутките от лагера си, да затворят кръчмите и да забранят играта на зарове. Дезертьорствата са чести, даже измежду предводителите им.