Оттогава византийците са недоверчиви към франджите, но имперските войски изпитват непрекъснато нужда от опитни войници и са принудени да търсят наемници. Впрочем не само измежду франджите. Многобройни са турските воини под знамената на християнската империя. И именно чрез свои сънародници, служещи във византийската армия, през юли 1096 година Килидж Арслан научава, че хиляди франджи приближават Константинопол. Картината, която му описват осведомителите, го обърква. Западните пришълци приличат твърде малко на обикновено срещаните наемници. Между тях има, разбира се, няколкостотин рицари и голям брой въоръжени пешаци, но и хиляди жени, деца и дрипави старци — сякаш човешко племе е прогонено от земите му от някой завоевател. Говори се още, че всички носят на гърбовете си платнени ивици, пришити във формата на кръст.
Младият султан, комуто е трудно да прецени опасността, нарежда на съгледвачите си да удвоят бдителността и непрекъснато да го държат в течение на „подвизите“ на новите нашественици. За всеки случай заповядва да се проверят и укрепленията на престолния град. Над крепостните стени на Никея, дълги повече от фарсах (шест хиляди метра), стърчат двеста и четиридесет кули. На югозапад от града спокойните води на езерото Асканион осигуряват съвършена естествена защита.
В първите дни на август опасността добива очертания. Франджите пресичат Босфора, конвоирани от византийски кораби, и независимо от жаркото слънце започват да напредват покрай брега. Навсякъде — въпреки, че ги виждат пътьом да плячкосват не една гръцка църква — те крещят, че идват, за да изтребят мюсюлманите. Водач им е един отшелник на име Петър. Осведомителите преброяват няколко десетки хиляди души, но никой не е в състояние да каже накъде са се запътили. Изглежда, император Алексий е решил да ги настани в Цивитот — лагер, създаден от него за други наемници, намиращ се на един ден път от Никея.
В двореца на султана кипи трескаво оживление. Докато турските конници са готови всеки миг да скочат на конете си, шпиони и съгледвачи непрекъснато сноват и донасят и за най-малките придвижвания на франджите. Говори се, че всяка сутрин хиляди орди напускат отредения им лагер, за да тършуват из околността. Разграбват едни чифлици, а други опожаряват, след което се връщат в Цивитот, където клановете им си оспорват плодовете от набезите. Войниците на султана не виждат нищо шокиращо в това. Нищо обезпокоително и за техния господар. В продължение на месец нещата не се променят.
Но ето че един ден, към средата на септември, франджите внезапно променят навиците си. След като очевидно вече няма какво да оберат из околността, те тръгват — както се чува — към Никея, преминават през няколко изцяло християнски села и слагат ръка на току-що ожънатата и прибрана реколта, като безмилостно избиват дръзналите да им се противопоставят селяни. Дори невръстни деца са изгаряни живи.
Килидж Арслан е изненадан. Когато първите сведения достигат до него, обсадителите са вече пред стените на престолния град и преди още слънцето да се е издигнало на хоризонта, градските жители виждат дима от пожарите. Султанът веднага изпраща конен патрул, който влиза в сблъсък с франджите. Надвити от по-многочисления враг, турците са напълно разбити. Единици са оцелелите, които, окървавени, се връщат в Никея. Килидж Арслан смята, че авторитетът му е заплашен и иска незабавно да се втурне в бой, но емирите от армията му го разубеждават. Нощта скоро ще настъпи, а и франджите се оттеглят бързо-бързо към лагера си. Отмъщението трябва да почака.
Но не задълго. Сякаш окуражени от успеха си, западните пришълци повтарят набега две седмици по-късно. Този път синът на Сюлейман, предупреден на-време, следи крачка по крачка придвижването им. Франкска войска, наброяваща няколко рицари и главно хиляди опърпани грабители, поема към Никея, след което, като заобикаля града, се отправя на изток и изненадващо превзема крепостта Ксеригордон.
Младият султан се решава. Начело на своите хора той препуска в галоп към укрепеното градче, където франджите са се отдали на пиянство, за да отпразнуват победата си, без да подозират, че дните им са преброени. Защото Ксеригордон крие тайна, добре позната на войниците на Килидж Арслан, но още неразкрита от неопитните чужденци — снабдяването с вода става отвън, от място, доста отдалечено от крепостните стени. Турците бързо прекъсват достъпа до него. Остава им само да заемат позиции около крепостта и да не мърдат оттам. Жаждата воюва вместо тях.