— Не — отвърна Кай.
Кимнах в знак на съгласие. Вече имаше много по-голям риск Обществото да слезе в каньоните, опасността бе по-голяма, отколкото това, което ни заплашваше в равнината. Трябваше да продължим нанякъде.
— Но първо е добре да се отбием в пещерата — казах аз. — Нуждаем се от още храна, а и с Инди трябва да вземем някакви книги или документи.
А може да открием и нещо, което да ни доведе до Бунта.
— Бурята ще ни спечели малко време — добави Кай.
— Колко? — попитах го аз.
— Няколко часа. Но Обществото не е единствената опасност за нас. В буря като тази може да причини наводнение в каньона и ако водата в реката се надигне много, няма да можем да я пресечем. Ще бъдем в капан. Затова ще останем в пещерата само докато спрат гръмотевиците.
Толкова дълго пътуване и сега всичко бе въпрос на няколко часа, от които зависеше дали ще намерим Бунта или не. Но аз не дойдох тук, за да намеря бунтовниците, припомних си в този миг. Дойдох да открия Кай и го направих. Каквото и да се случи оттук нататък, поне ще сме заедно.
С Кай се забързахме към пещерата, която служеше за библиотека, и към купчините с книги. Инди ни последва.
— Има толкова много — прошепнах замаяно, като отворих капака на една от кутиите и видях натрупаните вътре книги и листове.
Това бе напълно различен вид подбор и сортиране на информация — толкова много страници, толкова много истории. Така се получава, когато Обществото не редактира и не цензурира миналото, когато не съкращава това, което смята за излишно.
Някои от страниците бяха печатни; имаше и много писани на ръка от различни хора. Всеки почерк бе отличителен, уникален, също като хората, които бяха писали. Всички са можели да пишат на ръка. Внезапно изпаднах в паника.
— Как да разбера кое е важно, кое има стойност? — попитах Кай.
— Помисли си за някои думи — каза той — и ги потърси. Какво искаш да разбереш?
Заедно съставихме списък. Бунт. Общество. Враг. Лоцман. Искахме да научим повече за „вода“ и „река“, за „бягство“, „храна“ и „оцеляване“.
— Ти направи същото — обърна се Кай към Инди. — Търси всякакви листове и книги, в които се срещат тези думи, и ги слагай тук — посочи към средата на масата.
— Ще го направя — каза Инди. Изгледа го продължително, но той не извърна поглед; тя го направи първа. После отвори една книга и започна да я преглежда.
Намерих нещо, което изглеждаше обещаващо — печатана брошура.
— Вече имаме от тези — каза Илай. — Вик откри цяла купчина от тях.
Оставих брошурата. После вдигнах една книга и веднага вниманието ми бе привлечено от някакво стихотворение.
Това бе стихотворението, от което Хънтър беше взел надписа за гроба на Сара.
Страницата беше откъсната и аз я пъхнах обратно между другите — всъщност цялата книга беше разкъсана, сякаш са се канели да я хвърлят в огньовете на Реставрационната служба и после някой я беше намерил и бе събрал всичките й страници отново. Като частите на едно тяло. Книгата не бе съвсем цяла — предната корица изглеждаше импровизирана, след като оригиналната е била загубена. Сега представляваше просто обикновена празна страница, пришита над другите, и никъде не се виждаше името на автора.
Прелистих страниците и попаднах на друго стихотворение.
Хълм. И после пустиня и път — звучеше точно като историята мис Кай. Знаех, че трябва да търся други неща, но продължих да чета, за да видя какъв ще бъде краят на тази история.
Щях да платя всяка цена, за да бъда с Кай. Мисля, че разбирах смисъла на това стихотворение, макар да нямах представа какво е Сахара. Звучеше малко като Сара, името на дъщерята на Хънтър, но животът на едно дете е вече прекалено висока цена, за да стиснеш нечия ръка.
3
„They dropped like flakes…“ — Стихотворение от Емили Дикинсън, американска поетеса (1830–1886). Посветено на загиналите в Гражданската война в САЩ. — Б.пр.