— Владея магия за възраждане и обновяване. Досега съм имала късмет с лечебните растения.
— Не мисля, че ще е нужна.
Хойт заби меча в пръстта, за да освободи ръцете си.
Видя я такава, каквато я помнеше, и извика образа ясно в съзнанието си, докато стоеше с широко разперени ръце. Знаеше, че това, което ще стане, ще е плод колкото на изкуството, толкова и на сърцето му. Знак на почит към онази, която му е дарила живот.
И затова щеше да бъде мъчително.
— От семена в листа, от листа в цвят. Почва, слънце дъжд. Нека споменът да оживее!
Изразът на очите му се промени и след миг лицето му бе като изсечено от камък. Ларкин понечи да каже нещо, но Глена сложи пръст на устните си, за да го принуди да замълчи. Знаеше, че не трябва да звучи друг глас, други думи, освен тези на Хойт. Силата му вече караше въздух да вибрира.
Не можеше да помогне с визуализацията, защото Хойт не й бе описвал градината. Но можеше да се съсредоточи върху уханията. Розмарин, лавандула, градински чай.
Той изрече заклинанието три пъти и очите му ставаха все по-тъмни с всяко повторение. Земята под краката им леко затрепери.
Задуха вятър и се надигна вихрушка.
— Оживей! Върни се. Порасни и разцъфти! Дар от земята, от боговете. За земята и за боговете — донеси изобилие. Еърмед от Туаха дей Донан6, нахрани тази земя. И нека онова, което е било, да се върне!
Лицето му бе бледо като мрамор, а очите — тъмни като оникс. Силата струеше от него към треперещата земя.
И тя оживя.
Глена усети как Ларкин затаи дъх и чу собствения си пулс да отеква в ушите й. Поникнаха растения избуяха листа, разцъфнаха цветове. През тялото й премина тръпка, която избликна в смях на искрена радост.
Сребрист градински чай, лъскави иглички на розмарин пъстри килими от мащерка и лайка, нежни стръкове лавандула и други треви поникнаха от пръстта под ситния дъжд.
Глена забеляза, че градината образува келтски възел, с тесни завъртулки и пътеки, улесняващи брането.
Когато вятърът утихна и земята престана да трепери, Ларкин издаде дълга въздишка.
— Е, интересен земеделски подход.
Глена сложи ръка на рамото на Хойт.
— Чудесна е! Една от най-забележителните магии, които съм виждала. Нека бъде благословена.
Той извади меча си от пръстта. Сърцето, което се бе разтворило, за да насочи магическата сила бе дълбоко ранено.
— Вземи каквото ти е нужно, но побързай. Твърде дълго се застояхме навън.
Тя използва малкия си нож, без да губи време, въпреки че й се искаше да остане дълго тук и просто изпита удоволствие от работата. Уханията я заобикаляха. Знаеше, че всичко, което набере, ще има по-голяма сила благодарение на начина, по който бе създадено.
Мъжът, който я бе докосвал в нощта, който я бе държал в прегръдката си сутринта, притежаваше неподозирана сила. По-голяма отколкото Глена можеше да си представи.
— Ето това ми липсва в града — сподели тя. — Имам много сандъчета на прозорците, но далеч не е същото като истинска градина.
Хойт не каза нищо, а само се загледа в нея — в огнените й коси, по които блестяха капки дъжд, в нежните бели ръце, заровени сред тревите. За миг сякаш нечий юмрук сграбчи сърцето му и го притисна.
Когато тя се изправи — с огромен букет в ръце и сияещи от радост очи, — това сърце подскочи в гърдите му и замря, сякаш го бе пронизала стрела.
„Омагьосан“, помисли си той. Беше омагьосан от нея. Магията на една жена винаги обсебваше първо сърцето.
— Тези ще ми свършат добра работа. — Глена наведе глава назад и тръсна влажните си коси. — И ще останат достатъчно, за да подправя прекрасната супа за вечеря.
— Тогава най-добре ги внеси вътре. Забелязвам движение на запад. — Ларкин кимна към западния край на гората. — Засега само наблюдават.
„Омагьосан“, отново си помисли Хойт, когато се обърна. Омаян от магията й, бе забравил, че трябва да бъде нащрек.
— Преброих шест — продължи Ларкин със спокоен и уверен тон. — Но може би навътре в гората има още. Надяват се да ни подмамят, предполагам, така че сигурно са повече, готови да ни съсекат, ако тръгнем към тях.
— Свършихме всичко, предвидено за тази сутрин — започна Хойт, но размисли. — Не бива да им даваме повод да си мислят, че са ни изплашили. Мойра — каза той с достатъчно силен глас, за да стигне до нея. — Можеш ли да улучиш някого от това разстояние?
— Кого от тях?
Той се усмихна и сви рамене.
— По твой избор. Нека им дадем повод за размисъл.
Едва бе изрекъл думите, когато стрелата полетя, а след нея и втора, толкова бързо, че почти бе невидима. Отекнаха два писъка, почти в един глас. Там, където бяха стояли шест същества, вече имаше четири, които веднага се втурнаха обратно в гората.