Една сутрин в манастира дойдоха двама рибари. Носеха болен мъж в платно. На зазоряване слезли до лодката си, но забелязали още една лодка до брега. Вътре лежал този човек в безсъзнание. Успял да завърже лодката си, но не и да стане от нея. Мъжът бил роден в къща близо до манастира, ала роднините му отишли да живеят другаде.
Умиращият лежеше в мокрото платно насред поляната в двора, а рибарите, малко по-далеч, разговаряха с отец Айлив.
Сестрите — мирянки и слугините побягнаха в къщите, а монахините се скупчиха до вратата на съвещателната зала — група разтреперани, изплашени, отчаяни възрастни жени.
Напред пристъпи абатисата Рагнхил: дребна, слаба старица с широко, сплеснато лице и малък кръгъл червен нос, приличащ на копче. Големите й светлокафяви очи бяха зачервени по краищата и винаги сълзяха.
— In nomine patris et filii et spiritus sancti20 — отчетливо произнесе тя и преглътна. — Отнесете го в странноприемницата.
Сестра Агата, най-възрастната монахиня, си проби път с лакти и без подкана последва абатисата и носачите. През нощта Кристин влезе при болния с лекарство, което приготви в килера. Сестра Агата я попита ще остане ли да наглежда огъня. Кристин се смяташе за доста обръгнала — свикнала беше с раждането и смъртта, а и бе виждала далеч по-страшни гледки. Мъчеше се да извика пред погледа си най-ужасяващото си зрително преживяване. Чумавият седеше изправен, защото имаше опасност да се задуши от кървавите храчки, които бликваха от устата му при всеки пристъп на кашлица. Сестра Агата го беше завързала с ремък през съсухрените, пожълтели гърди, покрити с рижави косми. Главата му клюмаше, лицето му придоби сивосинкавия цвят на олово, а тялото му се тресеше неистово. Монахинята спокойно четеше молитви и при всеки пристъп ставаше и придържаше с една ръка главата на клетника, а с другата — чаша под устата му. Той ръмжеше и въртеше ужасяващо очи от болка, а предсмъртните му викове, изтръгващи се от гърлото му, откъдето се подаваше почернелият му език, заглъхваха в жаловити стенания. Монахинята изпразваше съдържанието на чашата в огнището, Кристин хвърляше още хвойна. Изгарящите мокри съчки разнасяха из стаята парлив жълтеникав дим и в огнището лумваха съскащи пламъци. Сестра Агата намести възглавниците и чаршафа под гърба и мишниците на болния, избърса челото и покафенелите му изпръхнали устни с разтвор от оцет и го зави грижливо с мръсното одеяло. Всеки миг ще дойде краят на мъките му, прошепна тя на Кристин. Клетникът вече изстинал, а първо тялото му горяло като въглен. Отец Айлив се погрижил за душата му. Монахинята седна до умиращия, намести с език корена от блатен аир в бузата си и отново започна да се моли.
Кристин се опита да преодолее обзелия я вцепеняващ страх. Нали не за пръв път виждаше човек да умира от мъчителна смърт. Напразно: пред очите й бушуваше чумата — Божия гняв се стоварваше върху главите на хората заради наслоеното в душите им коравосърдечие, което единствен Всевишният бе способен да усети. Зави й се свят, все едно се люлееше върху море, където всичките й горчиви и ожесточени мисли се издигнаха като вълна над хилядите останали и се изляха в безсилно отчаяние и вопъл: „Господи, помогни ни, загиваме…“
През нощта в стаята дойде отец Айлив. Смъмри строго сестра Агата, задето не спазила предписанието му да си завърже пред устата и носа ленена кърпа, натопена в оцет. Монахинята измърмори ядосано, че кърпата няма да ги предпази от заразата, но двете с Кристин все пак изпълниха заръката му.
Спокойствието и решимостта на свещеника вдъхнаха кураж на Кристин или по-скоро събудиха чувство на неудобство у нея. Тя се престраши да напусне облака от хвойнов дим и се втурна да помага на сестра Агата. От болния се носеше задушлива смрад на нечистотии, на кръв, на вкиснала пот и на гнилоч. Парите не можеха да я потиснат. Кристин си спомни думите на Скюле за нашествието на умиращите леминги. За пореден път у нея проговори неистовото желание да избяга, макар да знаеше, че от чумата няма спасение. След като превъзмогна страха си и докосна умиращия, най-лошото свърши. Кристин се погрижи да облекчи мъките му, докато болният издъхна с почерняло лице.
Монахините организираха процесия с реликви от обителта, с кръстове и запалени свещи. Обиколиха църквата и манастирското възвишение. След тях вървеше всичко живо от околността. Но само след няколко дни почина жена от близко имение и гибелната зараза плъзна из всички домове.
Смъртта, ужасът и безизходицата потопиха хората в пълно безвремие. Ако някой си направеше труда да преброи дните, щеше да установи, че са изминали едва няколко седмици от началото на епидемията, но хората вече забравиха как изглеждаше животът им, преди чумата да започне да сее смърт из цялата страна. Така морякът не вижда брега, докато плава под попътен вятър в открито море. Сякаш всички забравиха, че допреди няколко седмици животът и редящите се един след друг работни дни бяха безопасни, а не белязани от неизбежна смърт, и не можеха да си представят как някой ден, ако не измрат всички, животът им отново ще тръгне постарому. „Всички ще умрем“, повтаряха мъжете, които идваха в манастира с малките си деца, останали без майки. Някои изричаха мрачното предположение безчувствено и сурово, други — през сълзи и ридания. Хората го повтаряха, когато молеха свещеника да посети умиращ техен роднина; когато носеха труповете в енорийската църква в подножието на склона и на гробището до манастирския храм. Често се налагаше хората сами да копаят гробове за близките си. Отец Айлив изпрати оцелелите слуги от обителта да ожънат зърното от манастирските ниви. Докато обикаляше околността, свещеникът подканваше стопаните да приберат реколтата в хамбарите и с дружни усилия да се грижат за добитъка, та да не загинат от глад, когато епидемията отмине.
20
In nomine patris et filii et spiritus sancti (лат.) — В името на Отца и Сина и Светия Дух. — Бел.прев.