Дните се търкаляха, времето се стопли, изви се буря, заваля лапавица и проливен дъжд. На моменти вятърът ставаше толкова силен, че хората не смееха да излязат на двора, за да не ги отнесе вихрушката. Пътищата из околността бяха непроходими. Реката придойде бурно, бързо и внезапно. Онези, които живееха в най-уязвимите имения, се преместиха. Кристин нареди да пренесат повече от зърното в новата постройка, а добитъка заведоха при отец Айрик, защото пролетният обор на „Йорун“ се намираше на другия бряг на реката. Лошото време донесе много несгоди на стопаните. Снегът в градините се размекна като масло на огън, а животните страдаха от недохранване след суровата зима. На две от най-хубавите телета краката им се счупиха като изгнили стъбла на цветя.
В деня, когато преместваха добитъка, неочаквано на пътя им се изпречи Симон Андресьон с четирима ратаи. Мъжете се спуснаха да помагат на хората от „Йорун“. В цялата олелия, която съпътстваше пренасянето на крави, овце и агнета, примесена с вятър и дъжд, роднините нито успяха да се чуят, нито да поговорят на спокойствие. Но вечерта Кристин настани Симон и хората му на пейката в „Йорун“, за да се подкрепят със сгряващо пиво. Тогава размениха няколко думи със Симон. Той я покани да постои във „Формо“ със слугините и децата и предложи да помогне заедно с двама от слугите си на Юлв и ратаите в „Йорун“. Кристин му благодари, но настоя да остане в дома си. Изпратила Лавранс и Мюнан в „Юлвсволене“, а Яртрюд отишла при отец Сулмюн: със сестра му станали много добри приятелки.
— Кристин, хората се питат защо вие двете с Рамборг не се виждате. Жена ми няма да остане доволна, ако се прибера без теб.
— Зная, че изглежда странно в хорските очи — съгласи се тя. — Но според мен още по-необяснимо би било да гостувам на сестра ми, когато мъжът ми не си е у дома, а раздорът помежду ви не е тайна за никого.
Симон не отговори и побърза да тръгне с хората си.
Седмицата на литанията започна с ужасно време. Във вторник се разнесе вестта, че реката е отнесла моста над пътя Рустен, откъдето се минаваше за пасищата по склоновете на Хьовринг. Хората се изплашиха да не би същата участ да сполети и големия мост до църквата. Той беше яко съоръжение, построено върху солидни дървени трупи, и с висок свод в средата, подсилен с дебели дънери, забити в речното корито, но буйната вода заля подпорите чак до върховете и течението от север довлече под арката му плавеи. Река Логен наводни ниските поляни на двата бряга, а в полетата на „Йорун“ водата стигна до къщите и се образува нещо като залив. В наводнените ниви покривът на ковачницата и върховете на дърветата приличаха на малки острови. Плевнята отдавна беше отнесена.
От именията на източния бряг на реката само неколцина стопани се явиха в църквата. Хората се опасяваха, че придошлата вода ще отнесе моста и няма да успеят да се приберат по домовете си. Но на склона под плевнята в „Лаугарбрю“ на другия бряг, където имаше малко завет, във виелицата се забелязваха скупчени хора. Според слуховете отец Айрик се зарекъл да пренесе кръста през моста и да го сложи на източния бряг, пък ако ще и никой да не го последва.
Веднага щом шествието излезе от храма, срещу богомолците се изви вихрушка. Снежните парцали падаха косо като черти, а от околните имения се виждаха само откъслечни картини. От време на време се мяркаше чернеещо езеро там, където преди бяха ливадите; облаци, носещи се по сипеите на склона и по високите части на гората; темето на планината сред облачната обвивка. Въздухът беше наситен с боботенето на реката, което ту се усилваше, ту заглъхваше; придружаваше го бученето от горите и воят на вятъра. Същевременно кънтеше глухият тътен от бурята, бушуваща из планината, и грохотът на свличащ се по склоновете сняг.
Свещите изгаснаха веднага щом ги изнесоха навън. Мъже на възраст бяха облекли белите ризи на момчетата от църковния хор. Вятърът дърпаше безжалостно плата. Поеха напред с хоругвата, като придържаха покривка над нея, та вятърът да не я разкъса, докато крачат по склона, приведени напред срещу вихрушката. От време на време дрезгавият глас на отец Айрик успяваше да надвика бученето на вятъра:
— Venite: revertamur ad Dominum; quia ipse cepit et sanabit nos: percutiet, et curabit nos, et vivemus in conspectu ejus. Sciemus sequemurque, ut cognoscamus Dominum. Alleluia.3
Когато шествието стигна до мястото, където водата заливаше пътя, Кристин и останалите жени спряха, но облечените в бяло младежи, дяконите и свещениците вече вървяха по моста, а мъжете ги следваха. Водата им стигаше до колене.
3
Venite: revertamur ad Dominum; quia ipse cepit et sanabit nos: percutiet, et curabit nos, et vivemus in conspectu ejus. Sciemus sequemurque, ut cognoscamus Dominum. Alleluia. — Да идем и да се върнем при Господа! Защото Той ни нарани и Той ще ни изцели, порази — и ще превърже раните ни; И тъй, нека познаем, нека се стремим да познаем Господа. (Осия 6,1 и 3). — Бел.авт.