Тръгнах към колата. Полицейските сирени. Не бяха млъквали. Като далечен вой на глутница вълци между заснежените възвишения, които опасват Осло. Ту се усилваха, ту заглъхваха, преследвайки миризмата на кръв.
Този път волвото запали отраз.
Знаех къде отивам, но улиците изгубиха форма и направление, превърнаха се в огъващи се пипала на медуза. Лъкатушех наляво-надясно, за да ги следвам. Трудно се придвижвах в този гумен град, където всичко се гънеше и гърчеше. Видях червена светлина и ударих спирачка. Мъчех се да се ориентирам. Навярно за миг съм се унесъл, защото ме сепна клаксон зад гърба ми. Светофарът светна зелено. Натиснах газта. Къде се намирах? Още ли бях в Осло?
Майка ми не изкоментира нито с дума убийството на баща ми. Държеше се, все едно изобщо не се е случило. Мълчанието й ме устройваше. Един ден обаче, четири-пет години по-късно, докато закусвахме в кухнята, тя неочаквано изтърси:
— Според теб кога ще се върне?
— Кой?
— Татко ти — гледаше през мен с премрежени очи. — Вече доста време го няма. Къде ли е бил този път?
— Той няма да се върне никога, мамо.
— Е, глупости! Ще се върне, разбира се. Винаги се връща — тя пак надигна чашата. — Нали ме обича. Обича и теб.
— Мамо, ти ми помогна да го изнесем…
Тя тресна чашата върху масата и джинът се разплиска.
— Хубаво ме чуй — сопна се без никакво ломотене или впери поглед в мен. — Само някой безсърдечен изрод би ми отнел моя мъж, не си ли съгласен?
Започна да разстила прозрачния алкохол по мушамата с ръка, упорито търкаше, все едно се опитваше да заличи нещо. Не знаех какво да кажа. Беше си съчинила своя история. Аз — моя. Нямах намерение да се гмуркам в онова езеро в Нитедал, за да разбера чия версия е по-правдоподобна. Затова си замълчах.
Ала мисълта, че е способна да обича мъж, причинил й такива страдания, ми показа нещо за любовта.
Всъщност не.
Нищо не ми показа за любовта.
Повече не отворихме дума за баща ми.
Следвах извивките на пътя, доколкото успявах, ала той се опитваше да ме изхвърли, извиваше се, та колата да се хлъзне към къща или да се блъсне челно в автомобил в насрещното платно. Те ме подминаваха с виещи клаксони, които заглъхваха подобно на изморена латерна.
Свърнах надясно. Поех по по-спокойни улици. По-слабо осветени. С по-малко движение. Мракът се спускаше по-плътно. Накрая притъмня съвсем.
Навярно съм припаднал и съм излязъл от пътя. Не съм карал бързо, защото си бях ударил челото в предното стъкло, но нито по мен, нито по стъклото имаше следи от удара. Осветителният стълб, в който се бе врязала вдлъбнатата решетка на радиатора, дори не беше огънат. Колата беше угаснала. Завъртях ключа, но двигателят реагира със съвсем вяло стенание. Отворих вратата и изпълзях навън. Застанах на колене и лакти като мюсюлманин по време на молитва. Снегът жулеше дланите ми. Доближих ги, опитах се да оформя топка от сипкавия сняг. Той е много красив и бял, ситен като пудра, но от него не може да се създаде нищо трайно. Обещава много, ала в крайна сметка всичко, което се опиташ да направиш, се разпада, изсипва се като прах между пръстите ти. Огледах се да проверя къде съм попаднал.
Издрапах до една витрина. Прилепих лице към стъклото. То приятно разхлади парещото ми чело. Вътре рафтовете и щандовете тънеха в приглушена светлина. Бях закъснял. Вече бяха затворили магазина. И как иначе? Минаваше полунощ. На вратата висеше бележка, че днес са приключили работното си време по-рано от обикновено: „На 23 декември магазинът затваря в 14.00 поради инвентаризация.“
Инвентаризация. Равносметка. Дойде й времето.
В ъгъла, зад късо влакче от колички за пазаруване, имаше коледна елха — невзрачна и малка. Но колкото и да беше мижава, и тя се пишеше коледна елха.
Не знаех защо съм дошъл точно тук. Можех да отида в малкия хотел и да се нанеса там. Точно срещу онзи, когото току-що бяхме ликвидирали. Срещу дома на онази, която ликвидира мен. Кой ще се сети да ме търси точно там. Имах пари за две нощувки. Утре можех да се обадя на Рибаря и да помоля да ми преведе по банков път остатъка от обещания хонорар.
Чух смеха си.
По бузата ми се търколи топла сълза. Видях я как падна, вряза се в снега.
После още една. Тя просто изчезна.
Погледнах бедрото си. Кръвта бликаше от плата и се стичаше подобно на шлака върху снега, покриваше го със слузеста ципа, сякаш белтък. Исках да изчезне. Да попие в снега като сълзите. Но тя си стоеше там, червена, поклащаше се подобно на желе. Усещах как мократа ми потна коса се полепя по витрината. Вероятно е късно да го казвам, но ако не съм — имам дълга, малко рядка коса, брада, сини очи и съм среден на ръст. Общо взето, с това се изчерпва моята външност. Дългата коса и брадата са предимства при екзекуции в присъствието на свидетели, защото ти позволяват бързо да промениш външния си вид. Именно тези мои предимства при необходимост от бързо преобразяване сега замръзваха за стъклото, пускаха корени, както се вкореняват полипите от проклетия коралов риф, дето и аз не знам защо толкова ми е завладял ума. Щях да се слея с този прозорец, да стана стъкло, точно съгласно описанията в „Царството на животните, том пети: Морски обитатели“ — безгръбначните мешести се превръщат в кораловия риф, на който живеят. Утре щях да видя Мария, да я гледам цял ден, без тя да ме вижда. Да й шептя каквито думи си искам. Да ги викам, да ги пея. Да изчезна — само това исках в момента, а вероятно и никога не съм искал нещо друго. Да изчезна като мама, която се наливаше с прозрачен концентрат и постепенно самата тя избледняваше, докато накрая стана невидима. Втриваше го все по-надълбоко и надълбоко в себе си и накрая той съвсем я разяде. Къде беше сега мама? Вече не си спомнях. Отдавна бях забравил. Странно — знаех какво е станало с баща ми, но не и какво е станало с онази, която ми бе дала живот и ме бе опазила жив. Наистина ли беше мъртва и погребана в онова гробище? Или още беше жива? Със сигурност знаех отговора, трябваше само да си го спомня.