- Не искам да си спомням тези неща! - неочаквано тихо каза той. - Беше толкова отдавна. Двамата с Венда се борихме за ръката й, но баща й предпочете него. Защото беше по-имотен - жупанът махна с ръка. - Този мръсник я биеше! - Деян замахна, сви юмрук във въздуха и остана така. - Тя умря. Две години след това. Разболя се и умря. Дали ако бе дошла при мен, щеше още да е жива? Не знам! Заклех се да отмъстя. Но после... После времето минаваше и все имаше нещо друго, което трябва да се направи... Нови заповеди, които трябва да се изпълнят... Нови поръчения... Нови задачи...
- До вчера? - тихо попита Ратомир.
- Какво? - жупанът премигна с очи и изражението му отново стана злобно. - Това няма нищо общо? Мразех този глупак Венда! Мразех го за това, което е, за това, което направи на жената, която обичах, но не съм го убивал! Макар че трябваше. Навремето.
- Защо не го направихте?
- Сбърках! Сбърках, като обявих, че искам да го видя мъртъв. Ако Венда умреше, с кариерата ми бе свършено. Не можех да го допусна...
„И изчакваше по-добри времена, когато едно убийство ще ти се размине?“ - запита се Климент.
- Кой тогава може да го е убил? Кой го е мразел толкова много, че да го намушка в сърцето и да му пререже гърлото? - попита писарят.
Но Деян не го слушаше. Спря на място и се загледа в двамата си гости.
- Кой ви разказа тази история? - попита той. - Кой се опитва да ме изкара виновен за смъртта на Венда? Кой се опитва да разруши всичко, за което съм се борил толкова дълги години?
Климент и Ратомир се спогледаха объркано от внезапната ярост, обзела Деян.
Дълга, изнервяща тишина изпълни стаята. Жупанът местеше погледа си от единия на другия, а в очите му блестеше отровен пламък.
- Мугел! - обяви внезапно той. - Само това дебело животно може да се е опитало да ме злепостави по този начин! Каза ви го уж между другото, нали? Пробута ли ви стария номер с добрите приятели и изгубената младост?!
Климент и Ратомир се спогледаха отново.
- Нещастник! - Деян се опитваше да успокои нервите си. - А каза ли ви този дебелак, че е разорен?
- Какво?! - скочи на крака Ратомир.
- Каза ли ви - продължи жупанът, без да му обръща внимание, - че всичките му пръстенчета, дрънкулки и огърлици, с които толкова обича да се перчи, са само да прикрият, че е останал без пукната пара? И че отчаяно иска зестрата на Биляна? Каза ли ви и това?!
- Не - отговори смутено Климент.
- Тогава аз ще ви го кажа! Както и че Венда бе другият кандидат за ръката й!
Жупанът избута събеседниците си и викайки гневно Мугел по име, забърза по коридора.
Разговорът бе приключил.
10
- А сега какво? - попита Ратомир, след като излязоха от стаята на жупана.
Климент се поглади по корема.
- Не знам за теб, но аз мисля да хапна нещо - писарят тръгна към кухните. - Надявам се да ми дадат малко вино и месо.
- Всъщност няма нужда - догони го Ратомир. - Господарят каза, че ще сервират обяд в залата. Мисля, че спокойно можем да отидем там.
Оказа се, че обядът вече е сервиран, а повечето от гостите, разделени на малки групички, лакомо се хранят, прокарвайки храната с вино.
Посърнал, Добрин сновеше между масите, опитвайки се да помири българите и сърбите, но след като разбра, че няма да успее, отчаяно се стовари на един стол и си наля пълна чаша с вино, която бързо пресуши.
Деян и Мугел се бяха настанили съвсем близо до огромната камина. Физиономиите им бяха навъсени, но от погледа на Климент не убягна, че лицата им са бледи, а в очите им се мярка страх. Двамата се държаха изключително вежливо един с друг, сякаш съвсем доскоро се бяха карали, след което се бяха сдобрили и сега искаха на всяка цена да демонстрират добрите си чувства един към друг. Каквото и да бе станало, каквото и да си бяха казали двамата жупани, сега те отново бяха съюзници.
Докс и Дукум седяха близо до сърбите, но този път никоя от двете групи не се опитваше да заговори другата. С тях беше и Стрез, който лакомо оглозгваше голям кокал с печено месо. По брадата му се стичаше мазнина, която капеше на масата, но това съвсем не притесняваше чигата.
Като видя писарят да влиза, Дукум му отправи мълчалив въпрос, но Климент неопределено вдигна рамене и заедно с Ратомир седнаха встрани от двамата жупани. Мугел ги изгледа хладно. Независимо дали се бяха сдобрили с Деян или не, той явно добре разбираше кой му бе докарал неприятностите на главата.
Мирисът на вкусната храна удари писаря и той изведнъж си даде сметка колко е гладен. Огледа масата, която бе отрупана с наченати блюда. Варена в медовина кокошка правеше компания в сребърна чиния на мариновани змиорки, дълъг нож стърчеше от голям печен бут с подправки, от който още се вдигаше пара. Купи с нарязано кисело зеле, попарени домати и чушки, киснати в зехтин, оцет и вино, бяха подредени по цялата маса. Изпод бели ленени кърпи, поставен на дървени дъски, се подаваше прясно изпечен хляб с кафява хрупкава коричка.