— Ще те намеря!
— Не това имам предвид. Живях с твърде много неща, прекалено дълго. Мислех, че съм намерила любовта и сигурността, за които винаги съм мечтала, и когато всичко това е подложено на риск, вътрешно ще бъда изцяло пуста, лишена от чувство и надежда, а тогава може да се появи някой друг… Почти имаше… Веднъж…
Не можех да кажа много в отговор. Нито бях в състояние да обясня, а нямах и желание да споря. Не направих нито едно от двете, а това може би беше грешка.
Няма жена на този свят, която да не може да чака, ако иска да чака. А ако не желае… Е, тогава… Казах:
— Колелото вече се върти, бейби. Избери си число от рулетката или не избирай, но аз ще се върна. Някои неща просто не се променят. Аз към едно от тях.
Отправих се към вратата, погледнах я и й намигнах. Лицето й не промени тъжната си усмивка, но аз знаех какво чувства в себе си. И на мен ми се е случвало неведнъж.
Какъв дяволски проклет начин да започнеш сватбения си ден! Тъпа работа!
Взех си багажа от Честър, хванах такси, регистрирах се в хотел „Кинг Лиополд“ под името X. Талбът, според инструкциите на Грейди. Изчаках половин час и се обадих в Нюарк Кънтрол, попитах за Върджил Адамс и се свързах с него. Дадох предварително уговорения сигнал и казах:
— Тук е Тайгър Мен. „ПЛАТОН“, номерът е 4-4-9-1. Потвърдете. Идентифициран ли съм?
— Кръстосана проверка. „Темпълтън-2“
— „Дартмут“ — отвърнах.
— Тайгър, Роджър е тук. Познавам ти гласа, но проверихме, за да сме сигурни.
— 2–21 от Стич. Нужна ми е пълна информация. Този път ме хванахте адски ненавреме…
— И Грейди така ми каза. Знаеш ли за кадровия разузнавач Гейбън Мартрел, който премина към нас?
— Четох за него. Добре. Имат го тук. Той е в офиса на IATS2. Доста добре са го „покрили“. Здраво го охраняват.
— Защо?
— Той беше шеф на OONA-3 и вероятно е една от най-важните свръзки на Интерспай3. Беше единствената замяна и докладът му е направо налудничав. Бил е част от тяхната „Балистична сигурност“, плана „Белтов“, и е тъпкан с имена и места, които могат веднага да ни изстрелят на върха! Би бил невероятен удар!
— Защо?
— Какво друго може да накара човек да смени екипа?
— Нещо такова, като съвест, почтеност… — предположих. — Ето ти две причини.
— Посочи друга.
— Някоя жена.
— Улучи! Сега се захващай за работата.
— Удоволствието е изцяло мое! — заявих аз и тръснах слушалката.
Ето я отново историята на моя живот. Цялата. Една проклета жена и си мъртъв. Или жив. И в двата случая става дума за голяма опасност!
Уоли Гибънс ме взе в седем от ресторант „Блу Рибън“ на 44-а улица. Бяха с Дейв Севърн, политическия представител за вестника му. Преди това бях прочел и изрязал всички статии от по-важните вестници и ги бях разстлал на масата. Всяка една от тях бе официална новина и, изглежда, никой от репортерите нямаше сериозна следа. Надявах се, че поне Севърн може да подхвърли нещо.
Досега бе казано само, че Гейбън Мартрел, голяма фигура в руското разузнаване, е поискал политическо убежище още първия ден при пристигането в страната с руска делегация, упълномощена да преговаря за продължаване на започналото разоръжаване.
След като Уоли ни запозна, пихме по едно и си поръчахме вечеря. Очевидно Уоли беше поразказал на Дейв нещичко за мен, защото той все ме гледаше с натрапчив интерес — малко странно за опитна вестникарска хрътка, минала през какво ли не. Обикновено нищо не може да развълнува или обърка този тип хора. Те умеят да говорят с президенти или убийци, без да показват особен възторг или поне някаква емоция. Но сега Дейв Севърн седеше там с огромно отвращение в погледа и със стегната усмивка на очакване в ъглите на устата. Каза:
— Последния път ти наистина разби всичко, Тайгър!
— Трябваше.
— До вестниците не стигна много. Това означава, че си дръпнал страшно нависоко…
Кимнах, без да кажа нищо.
— Уоли ме осведоми за някои подробности. Много лошо, че не може да се публикува.
— Така е по-добре — отвърнах.
Той отпи от мартинито си и ми се ухили.
— Зная и защо имаш това смахнато име…
— Грешиш. Моят старец си ми го е дал. Истинско е.
— Все пак звучи идиотско. Джунглата… Сега какво става?
— Гейбън Мартрел. И това е идиотско име. За руснак…
Уоли и Дейв си хвърлиха по един бърз поглед, вече напълно сериозни.
— На хлъзгава почва си — осведоми ме Дейв. — Те здраво го държат и така ще остане. Никой не може да припари до него, освен хората от разузнаването, докато си каже всичко, което ни трябва.
— Е, точно в това е цялата работа, Дейв.