Забавлението можеше да започне.
Прожекторите пулсираха, заливаше ги тътенът на музиката. Все едно че те е връхлетяла буря, мислеше Сам, краката му пърхаха светкавично по дансинга, за да спазват ритъма. Той се движеше добре, танцът беше единственият език, който му даваше възможност да изрази всичко, което в други случаи държеше под строг контрол. А това беше една от вечерите, в които искрено желаеше да изчисти спомена за изминалия ден. Отвратителното шофиране, несправедливите критики на Карол Джордан, унижението да бъдат пленници на човека, когото бяха тръгнали да издирват като заподозрян, досадата да виси и да чака Бътлър да излезе от зъболекарския кабинет, където бе откаран по спешност — не, днешният ден не бе от онези, които би искал да сложи в рамка и да съхрани.
Докато пътуваха обратно от Нюкасъл с Джордан и Бътлър, той се молеше да не й хрумне да започнат незабавно с разпита. За щастие Бътлър си знаеше правата и настоя за служебен адвокат. И първото, за което настоя повиканият адвокат, е отлагане на разпита с осем часа, за да може довереникът му да поспи. Джордан освободи Сам и само след час той беше вече на дансинга, облечен за случая, готов да започне да се перчи като паун.
Докато растеше, през по-голямата част от времето не му беше необходимо нищо друго, освен танца. Не си спомняше някога музиката да не е будила у него желание да се движи. Потрепване с крака, пружиниране с колене, полюшване на бедра, разкършване на рамене, щракане с пръсти. Това озадачаваше родителите му — те и двамата танцуваха само при специални поводи. Учителката му в началното училище предложи да го запишат на уроци по танци, но баща му наложи вето, за да не се превърнел в женчо. Сам не го беше грижа, той продължаваше да си танцува винаги, когато имаше възможност.
Когато стана тийнейджър, той осъзна голямото си предимство. Момичетата предпочитаха момчетата, които умееха да танцуват. Всяко момче, което можеше да ги спаси от опасността да висят в кръга около танцуващите и да пазят чантите на приятелките си, след танците имаше осигурен достъп до преддверията на рая. Това беше неговият еднопосочен билет до луната.
И досега танцът бе запазил за него магическото си въздействие, а в допълнение имаше и предимството да поддържа физическата му форма. Не можеше да се озовава на дансинга толкова често, колкото му се искаше, но пък това означаваше, че така успяваше да натрупа повече енергия. Танцът беше единствената му релаксация, и той го обичаше.
Когато часовникът показваше полунощ, Сам танцуваше за наобиколилите го момичета. Изпи половин бутилка минерална вода и изля остатъка на главата си. Знанието даваше власт. Но танцът даряваше слава.
В другия край на града Юсеф Азиз лежеше по гръб, сключил пръсти под главата си върху възглавницата, която имаше от дете, възглавницата, която миришеше така успокояващо на него самия. Но тази нощ познатата миризма не можеше да му дари обичайното подсъзнателно успокоение. Тази нощ Юсеф не можеше да мисли за друго, освен за това, което му предстоеше. Сега беше последната му възможност да поспи спокойно, но знаеше, че това няма да стане. Последните няколко седмици го бяха научили, че съществуват и други източници на енергия.
В съседното легло Радж похъркваше тихо, завивката се повдигаше и отпускаше в ритъма на дишането му. Дори смъртта на неговия идол не беше в състояние да наруши почивката му. Всяка нощ, когато Юсеф идваше да си легне, той вече спеше дълбоко и като че ли нищо не бе в състояние да го събуди. Нито лампата над леглото, нито настойчивото писукане на електронна игра, звънтящият съпровод на „бангра“11 или шумоленето на опаковки от бонбони. Момчето спеше така, като че ли го бяха избрали да въплъщава понятието невинност.
Невинност. Нямаше съмнение, че Юсеф бе изгубил своята. Беше се научил да гледа на света по различен начин, а утре светът щеше да се научи да вижда него по различен начин. Почти му се искаше да може да бъде тук, да може да чуе всяко нещо, което хората щяха да говорят. Не му се искаше да остави родителите и братята си сами срещу последиците от това, което щеше да направи. Но нямаше друг начин.
Из цял Брадфийлд имаше хора, които спяха заедно за последен път. Някои се обичаха, други едва се търпяха взаимно, имаше и такива, които си бяха безразлични. Общото между всички тях беше пълното неведение, че животът ще ги раздели завинаги. В техните очи това беше обикновена петъчна вечер. Някои имаха своите ритуали — китайска храна у дома; филм под наем и секс по задължение; плуване и сауна в близкия фитнес; игра на „Монополи“, „Краниум“ или „Риск“12 с децата. Други оставяха петъчната вечер да си върви без специално планиране — няколко питиета, после в индийски ресторант, да хапнат къри; вечеря на поднос пред телевизора; билети на „търси се“ за някой рок концерт или просто една обиколка на близкия супермаркет. Но какъвто и да беше изборът им, това беше последния път, когато щяха да правят нещо заедно. Събитията от тази вечер щяха да придобият особен ореол на святост поради това, което предстоеше да се случи.