— Именно. Благодаря, че се обадихте. Ако предложението ни ви интересува, според мен ще бъде най-добре да се срещнете с Джейк Андрюс. Джейк се е заел с цялата организация. Той познава всичко в подробности. Ще бъде нещо изключително. Роби Бишоп вече даде съгласието си да ни подкрепи с присъствието си, а освен това убеди и бившата си годеница да участва като диджей. Тя води предаване в „Рейдио Уан“, знаете ли — додаде той със затворнически тон. — Ще кажа на Джейк да ви се обади.
По късно същия ден Джейк се беше обадил. Уговориха една първоначална среща на обяд в много добър френски ресторант в града. Не беше заведение, което самият Крос би избрал, но той бе принуден да признае, че знаят как да правят стек с пържени картофи. Сега вече щяха да се видят, за да огледат подробните планове за провеждането на тържеството, включително и скиците на мястото, където то щеше да се проведе — внушителното имение на лорд и лейди Панал. Макар че един Бог знаеше кой щеше да им осигури място на първите страници на вестниците сега, след като Роби Бишоп бе ритнал камбаната.
Крос разтри афтършейв по бузите си, без да трепне от щипането. Погледна часовника си, който висеше до огледалото. Време беше да тръгва. Щяха да се срещнат с Джейк в една кръчма чак на другия край на Темпъл Фийлдс. Бяха решили да пият по една малка бира, а после Джейк го беше поканил на обяд в своето жилище. Момчето се беше извинило.
— Съжалявам, че предлагам среща в кръчмата, но не е никак лесно да намериш апартамента ми. Всички се губят. Вече свикнах да уговарям първо среща в кръчмата, така е далеч по-лесно. Всичко, което ни е необходимо, е при мен в апартамента, така че ще приготвя нещо за обяд и можем да поработим, докато се храним. Аз самият съм вегетарианец, но не се притеснявай, за гостите си готвя и месо — беше допълнил той с усмивка.
Крос влезе в дрешника и измъкна чифт дълги гащи от чекмеджето с бельото. С термобельо и един добър обяд в стомаха щеше да преживее без проблеми следобеда на футболния стадион.
Юсеф затвори с трясък вратата на малкото жилище зад себе си и се облегна на нея, стиснал здраво клепачи. Буцата в гърлото му сякаш всеки момент щеше да го задуши. Толкова усилено бе се старал да не се отклонява от целта си. Беше си рецитирал своята мотивация като мантра — сутрин, обед и вечер. Беше се вкопчил здраво в убеждението си, че сърцето и разумът му го насочват единодушно в една посока. Че това, което прави, е не само за добро, но е и единственото, което би проправило пътя напред.
Не че се беше самозаблуждавал по отношение на последиците. Беше допуснал до себе си мислите за това, което очакваше близките му. Разумът му говореше, че те ще бъдат ужасени и отчаяни, няма да могат да повярват, че той е способен на такова нещо. Но той се убеждаваше, че ще го преодолеят. Щяха да обърнат гръб на преживяното, да го изличат от живота си. Общността щеше да ги подкрепи. Нямаше да им се случи нищо лошо. Не всеки щеше да бъде съгласен със стореното от него, но това не означаваше, че ще отлъчат от общността цялото семейство Азиз.
Но точно тази сутрин съзнанието за чудовищното начинание го връхлетя и той се почувства като блъснат от влак. Не че се беше случило нещо особено. Всички вършеха това, с което обикновено се занимаваха в късната утрин. Майка му беше отишла до местния азиатски минимаркет, за да купи месо „халал“16, плодове и зеленчуци за почивните дни. Баща му беше тръгнал за джамията — на молитва, а после щеше и да се поразговори с приятелите си. Радж — в медресето17 за обичайните занимания, посветени на изучаване на Корана. Санджар беше още в леглото, отспиваше си след работната седмица. А Юсеф тръгна към склада, за да се увери, че работата върви нормално. Чувстваше се странно поради съзнанието, че прави всичко това за последен път. Странно, но не и развълнуван. Не виждаше какво вълнуващо може да има в една стара фабрика и някакви работници, с които така и не бе успял да се сприятели.
Това, което го довърши, беше съботният обяд. По традиция всички сядаха заедно на масата. Майка му винаги готвеше бавно някакво вълшебство от агнешко с много подправки и зеленчуци, с което вървеше много хляб „чапати“, който топяха в соса. Беше кратък период от време, посветен на семейството — в един живот, в който всеки беше погълнат от собствените си грижи. Поради съзнанието, че никога вече нямаше да преживее такъв момент, за Юсеф беше почти невъзможно да яде. Това бе накарало майка му да започне да се пита какво става с него. Вниманието й се отклони едва когато Радж започна да мърмори, защото се оказа, че Санджар трябва да направи една спешна доставка в Уейкфийлд, което означаваше, че няма да може да закара Радж на мястото, където той щеше да се срещне с приятелите си, за да отидат на футболния мач.