Кръчмата отговаряше на заобикалящата я среда. Пола предположи, че е доста по-нова, отколкото изглежда. Като начало, таваните бяха прекалено високи. Предположи, че гредите може да са изкуствени, но това нямаше значение, имаха достатъчно автентичен вид. Ламперии и пъстра дамаска бяха преобладаващите елементи в обзавеждането на заведението, масите и столовете бяха разположени на групи, така че се създаваше впечатление по-скоро за просторна дневна, отколкото за бар. В къта около камината, в която горяха солидни пънове, подредени върху железни поставки, бяха наредени стари църковни столове.
Пола предположи, че тук по обяд и през почивните дни е винаги пълно. Но в девет и петнайсет в петък вечерта беше далеч по-спокойно, отколкото в някое заведение в центъра на града. Половин дузина от масите бяха заети от двойки или по-големи компании. Всички посетители й приличаха на главни счетоводители и ръководители на строителни компании — елегантно облечени, поддържани, плашещо еднакви. Като герои от „Степфордските съпруги“. С коженото си яке и черните джинси, при това сама, тя се набиваше на очи като рапър на прием, организиран от торите. Докато вървеше към бара, съзнаваше, че разговорите секват и посетителите се обръщат, за да я проследят с поглед. Като в „Сламени кучета“, само дето обстановката беше малко по-елитна.
На високите столчета пред бара седяха двама мъже. Тъмни панталони, кашмирени пуловери, вероятно на „Прингъл“10. Сякаш бяха дошли тук право от близкото голф игрище. Когато наближи, Пола прецени, че бяха вероятно с по няколко години по-млади от нея. Надали бяха на повече от двайсет и пет. Вероятно у собствения й баща имаше повече авантюристичен дух. Съвсем в стила на Дани Уейд.
Пола се усмихна на бармана, който като че ли би бил по на място в някой караоке бар в Испания.
— Какво да ви предложа? — попита той с акцент, който потвърди предположенията й.
Господи, колко й бяха омръзнали тези безалкохолни по време на работа!
— Портокалов сок с лимонада, моля — отвърна тя.
Докато барманът приготвяше питието, Пола извади снимките. Нямаше смисъл да го усуква. Надали имаше възможност да стане симпатична на някой тук. Нито на бармана — испанец, нито на клонираните копия на Ник Фалдо, нито на уютно разположилите се двойки. Когато й сервираха напитката, тя вече беше извадила картата си и я беше поставила на подложката за чаша точно пред себе си.
— Благодаря. Аз съм от полицията.
Барманът доби отегчен вид.
— Заведението черпи — каза той.
— Не, благодаря. Ще си платя.
— Както предпочитате — той взе парите и й върна рестото. Близнаците с пуловерите на „Прингъл“ вече откровено я зяпаха.
— Разследвам смъртта на Дани Уейд. Той е живял по-нагоре на тази улица, нали?
— Онзи, който беше отровен ли?
Интересът на бармана нарасна едва забележимо.
— Така е, като наемат за по-евтино чужденци — отбеляза онзи „Прингъл“, който седеше по-близо. Беше или невероятно тъп, или невероятно несъобразителен, или невероятно нагъл. Пола не можеше да прецени кое от трите е истината, трябваше да изчака следващата му реплика, за да си изясни въпроса.
— Господин Уейд е бил отровен, да — каза тя спокойно.
— Но аз мислех, че следствието е приключено — намеси се вторият „Прингъл“. — Нещастна случайност, икономката е направила грешка, нали така беше?
— Налага се да изясним някои подробности — отвърна Пола.
— Да му се не види, да не искате да кажете, че го е направила нарочно? — попита „Прингъл“ Едно, като се обърна, за да застане с лице към нея и я зяпна с алчно любопитство.
— Познавахте ли господин Уейд, сър? — попита тя.
— От време на време разменяхме по някоя дума — той се обърна към приятеля си. — Поздравявахме се, нали, Джеф?
Джеф кимна.
— Познавахме се колкото да побъбрим на бара. Той имаше два чудесни лейкланд териера, много възпитани животни. През лятото ги вземаше със себе си и сядаше отвън, в градината. Какво ли стана с кучетата? Карлос, знаеш ли какво е станало с кучетата?
Той загледа въпросително бармана.
— Нямам представа — Карлос продължи да лъска чашите.
— Винаги ли идваше сам? — осведоми се Пола. — Може би е водел и приятели?
„Прингъл“ Едно изсумтя.
10
Основана през 1815 година от Робърт Прингъл, елитната шотландска фирма „Прингъл“ произвежда луксозни стоки от фина вълна. — Бел.прев.