Кормак Маккарти
Кървав меридиан
или вечерното зарево на Запада
Авторът благодари на фондация „Линдхърст“, на мемориалната фондация „Джон Саймън Гугенхайм“ и на фондация „Джон Д. и Катрин Т. Макартър“. Той също би искал да изрази своята признателност на дългогодишния си редактор Алберт Ърскин1.
„Вашите идеи са ужасяващи и сърцата ви са боязливи. Проявите ви на съжаление и жестокост са абсурдни, лишени от покой, сякаш са нещо непреодолимо. И най-накрая вие се боите от кръвта все повече и повече. От кръвта и времето.“
„Не трябва да се смята, че животът в мрак е потопен в страдание и изгубен в скръб. Няма никаква скръб. Защото скръбта е нещо, което бива преглътнато в смъртта, и смъртта и умирането са самият живот на мрака.“
„Кларк, който ръководеше миналогодишната експедиция в областта Афар в Северна Етиопия, и колегата му Тим Д. Уайт от калифорнийския университет «Бъркли» заявиха, че при повторния оглед на древния череп на 300 000 години, намерен по-рано в същия този район, са се натъкнали на следи от скалпиране.“
I
Вижте детето. Бледо и слабо, с тънка и дрипава ленена риза. То подклажда огъня в кухнята. Навън се простират тъмни, разорани поля с парцали от сняг и по-тъмни гори отвъд тях, които все още дават подслон на няколко последни вълка. Неговото племе е известно като дървосекачи и носачи на вода, но баща му всъщност е учител. Той лежи пиян и рецитира поети, чиито имена сега са изгубени. Момчето се е свило край огъня и го наблюдава.
Нощта на твоето раждане. Трийсет и трета година. Нарекоха ги Леониди3. Господи, как падаха звездите тогава. Аз обхождах с поглед чернотата, дупките в небесата. Пламтящия черпак на Голямата мечка.
Майката, която е мъртва от четиринайсет години, отгледа в утробата си създанието, което щеше да я отнесе. Бащата никога не изрича името й, детето не го знае. То има сестра на този свят, която няма да види отново. То гледа, бледо и неумито. Не може нито да чете, нито да пише и у него вече зрее вкусът към сляпото насилие. Цялата история е върху това лице, детето — бащата на човечеството.
На четиринайсет той избягва. Вече няма да види мразовитата кухня в предутринната дрезгавина. Дървата за огрев, легените. Скита се на запад до Мемфис, самотен бродник сред равния пасторален пейзаж. Негри в полята, мършави и прегърбени, пръстите им са като паяци сред семенниците на памука. Тъмна агония в градината4. Фигури срещу залязващото слънце, които се движат в бавно падащия здрач на фона на хартиения хоризонт. Самотен неясен силует на орач, следващ муле и брана в измитата от дъжда долина към нощта.
Година по-късно той е в Сейнт Луис. Качва се на плоскодънна баржа на път за Ню Орлиънс. Четиресет и два дни по реката. Параходите огласят нощта със сирените си, докато се носят тежко по черните води, целите пламнали като плаващи градове. Те спират, за да продадат дървените трупи, а той тръгва по улиците, чувайки езици, каквито не е чувал преди. Живее в стая, гледаща към двора зад една кръчма, и вечерите слиза като някакъв звяр от приказките да се бие с моряците. Не е едър, но има големи китки и големи ръце. Раменете му са тесни. Лицето на детето е някак недокоснато зад белезите, очите — странно невинни. Те се бият с юмруци, крака, бутилки и ножове. Всякакви раси, всякакви породи. Мъже, чиято реч е като сумтенето на маймуни. Мъже от земи толкова далечни и чудати, че стоейки над тях, докато те лежат в кърви в калта, на него му се струва, че самото човечество е било отмъстено.
Една вечер малтийски боцман го прострелва в гърба с малък пистолет. Когато се обръща да се справи с него, той е прострелян още веднъж точно под сърцето. Мъжът избягва, а той се отпуска на бара, докато кръвта тече под ризата му. Другите извръщат глави. Малко по-късно сяда на пода.
Той лежи на койка в стаята на горния етаж в продължение на две седмици, докато съпругата на кръчмаря се грижи за него. Тя му носи храна и изнася гърнетата. Сурова на вид жена с жилесто тяло като на мъж. Когато оздравява, няма с какво да й плати и си тръгва през нощта. Спи на брега на реката, докато намери параход, на който да се качи. Параходът отива в Тексас.
Едва сега детето най-накрая се разделя с всичко, което е било преди. Произходът му става далечен, каквато е и съдбата му и никога отново, докато светът се върти, няма да има земи толкова диви и варварски, че с тях да бъде проверено дали материята на творението може да бъде оформена по човешка воля или дали собственото му сърце не е направено от друг вид глина. Пасажерите са затворени хора. Те гледат надолу и никой не пита другия какво го води тук. Той спи на палубата, странник сред странници. Наблюдава как неясният бряг се издига и спуска. Сиви морски птици го гледат облещено. Ята пеликани се носят покрай брега над сивите възвишения.
1
Алберт Ърскин е също така редактор на други знаменити американски писатели като Джон О’Хара, Робърт Пен Уорън и Уилям Фокнър. — Б.пр.
3
Метеоритен дъжд, появил се през ноември 1833 г. между съзвездията Лъв и Голяма мечка. Съдейки по спомени на очевидци, се предполага, че само за няколко часа са паднали над 100 000 метеорита. — Б.пр.
4
Препратка към нощта, която Исус прекарва в Гетсиманската градина, преди да бъде осъден и разпънат на кръст. — Б.а.